До шест и половина той се изкъпа, закуси и се облече, а след половин час вече стоеше пред вратата на онази типова къщичка на Сонгарвеген в Солентюн, пред която преди четири дни се мяркаше и Ейнар Рьон.
Гюнвалд Ларсон искаше да реши една малка загадка, която не му даваше спокойствие цяла седмица. Това беше дреболия, дето се вика прашинка в окото, но щеше да е по-добре да се отърве от нея, а едновременно с това да докаже на самия себе си, че е разсъждавал правилно и е направил верен извод.
Стен Шьогрен явно не ставаше със слънцето. Мина доста време, преди той да отвори, прозявайки се и мотаейки се в банската хавлия.
Гюнвалд Ларсон хвана веднага бика за рогата.
— Вие излъгахте полицията — меко каза той.
— Аз съм излъгал?
— През миналата седмица вие на два пъти описахте бандита, който уж приличал на жена. Освен това вие подробно описахте колата „Рено-16“, която според вас гангстерът е използувал при бягството си, както и двамата мъже, които са били в колата.
— Точно така.
— В понеделник вие дума по дума повторихте версията си пред старши следователя, който идва тук, за да говори с вас.
— И това е така.
— Вярно е и това, че почти всичко казано от вас е абсолютна лъжа.
— Описах точно бандита, казах това, което съм видял.
— Естествено, тъй като и другите са го видели. Освен това сте съобразили, че на наше разположение ще бъде и лентата от кинокамерата, инсталирана в банката.
— Но аз, както, и преди, съм убеден, че това беше жена.
— Защо?
— Не знам. Според мен, момичетата могат да се разпознаят по усет.
— Този път усетът ви е подвел. Но аз дойдох тук по друга причина. Нужно ми е да получа потвърждение от вас, че историята с колата и двамата мъже е ваша измислица.
— Това пък за какво ви е?
— Моите мотиви не ви засягат. Още повече, че те са чисто лични.
Сънливостта изчезна от лицето на Шьогрен. Той изгледа изпитателно Гюнвалд Ларсон и каза бавно:
— Доколкото ми е известно, непълните или неверни показания, ако не са дадени под клетва, не се считат за престъпление.
— Съвършено вярно.
— При това положение аз не виждам смисъл в нашия разговор.
— Аз пък виждам. Нужно ми е да се оправя в тази работа. Да предположим, че съм стигнал до някакъв извод и сега искам да го проверя.
— И какво гласи вашият извод?
— Че вие сте заблуждавали полицията не от користни подбуди.
— В нашето общество са предостатъчно онези, които мислят само за собствените си интереси.
— Но ти не си от тях, нали?
— Мъча, се… Наистина, не всички ме разбират. Например жена ми не можеше да ме разбере. Ето защо съм и ерген.
— Значи ти смяташ, че е добре да се ограбват банките и че полицията е враг на народа.
— Нещо от този род. Само че не толкова опростено.
— Да се ограби банка и да се убие един учител по гимнастика — това съвсем не е политическа акция.
— В този случай — не е. Но идейните мотиви трябва да се имат предвид изобщо. Понякога ограбването на банки е предизвикано от чисто политически причини. Да вземем за пример революцията в Ирландия. Освен това съществува и неосъзнат протест.
— Ти предлагаш да разглеждаме криминалните престъпници като бунтовници?
— Защо не, това е идея.
След известно мълчание Гюнвалд Ларсон попита:
— Значи, нямаше никакво бежово рено?
— Нямаше.
— И никакъв блед шофьор в бяла блуза, и никакъв момък в черно?
— Не.
Гюнвалд Ларсон кимна замислено. След това продължи:
— Работата е там, че бандитът е разкрит. И не е никакъв стихиен революционер, а мръсен плъх, който паразитства на капитализма, хранейки се с препродажба на наркотици и порнография и за нищо друго, освен за аванта не мисли. Само това му е в ума. Започна веднага да предава приятелите си само и само да спаси собствената си кожа.
Шьогрен сви рамене.
— Не е само той… Но тъй или иначе, човекът, който е ограбил тази банка — как да ти го обясня — е нещастник. Разбираш ли ме?
— Разбирам, разбирам.
— Слушай, откъде тези мисли у тебе?
— Познай… Опитай се да се поставиш на моето място.
— Тогава кой дявол те е пратил в полицията?
— Случайността. Изобщо аз съм моряк. Това стана отдавна, а тогава много неща ми изглеждаха другояче. Но тези неща не се отнасят към делото. Аз изясних каквото ми беше нужно.
— Значи, край?
— Край. Довиждане.
— Довиждане — отвърна Шьогрен. — Всичко хубаво.