— С тебе?
— Не — отговори Колберг. — С тебе, до колкото разбирам. Но заповедта беше получена в петък, а тогава все още аз управлявах тук и взех самостоятелно решение.
— А именно?
— Именно да те съжаля и самият аз да се отправя в онази лудница.
— Благодаря, Ленарт.
Мартин Бек беше искрено благодарен на приятеля си. Работата в специалната група влечеше след себе си всекидневно съприкосновение с началника на ЦПУ, най-малко с двама от заместниците му и цяла купчина завеждащи отдели, без да се смятат другите важни персони, които нямаха понятие от работата.
— Няма за какво — продължи Колберг, — защото в замяна получаваш ей това.
Дебелият му показалец натисна папката.
— Какво е това?
— Дело — отвърна Колберг. — Дело и половина, а не някакво банково ограбване или друга дреболия. Жалко само…
— Кое е жалко?
— Че не четеш криминални романи.
— Защо?
— Може би по-добре щеше да оцениш подаръка. Тук трябва да се поработи с главата. Да седнеш на едното си място и да мислиш, да мислиш.
— Добре, ще го видя — безучастно рече Мартин Бек.
— Във вестниците не се появи нито думичка. Е, как е, запалих ли те?
— Запали ме, запали ме. Довиждане…
— Довиждане.
След като излезе от кабинета, Колберг се спря, смръщи вежди, постоя няколко секунди пред вратата, след това поклати глава и тръгна към асансьора.
V.
В действителност съдържанието на розовата папка не го интересуваше никак.
Защо си изкриви душата? За да зарадва приятеля си? Едва ли. Да го излъже? Глупости. Самият себе си да излъже? Също не.
И като продължаваше да се занимава с този въпрос, Мартин Бек завърши методичното изследване на служебния си кабинет.
След чекмеджетата на бюрото той се зае с мебелите, размести столовете, помръдна бюрото, приближи шкафа малко по-близо до вратата, постави настолната лампа отдясно. Изглежда, заместникът му е предпочитал тя да бъде отляво. А може би това е станало случайно. В дреболиите Колберг нерядко постъпваше, без да му мисли много. Затуй пък във важните неща беше крайно взискателен. Например със сватбата си той изчака до четиридесет и две години, без да скрива, че му е нужна идеалната жена. Чакаше тази, единствената.
По сметката на Мартин Бек се водеше почти двадесетгодишен несполучлив брак, с една особа, която явно не се оказа тази единствената.
Наистина сега той отново е ерген, но като че ли твърде дълго проточи развода си. През последната половин година Мартин Бек неведнъж си мислеше, че май напразно се е развел. Може би скучната, свадливата жена е по-добра, отколкото никаква… Е, добре, това не е най-важният проблем.
Той взе вазата с цветята и я отнесе на една от машинописките. Тя като че ли се зарадва.
Мартин Бек се върна в кабинета си, седна зад бюрото и се огледа наоколо. Порядъкът беше възстановен.
Не се ли опитва да внуши сам на себе си, че нищо не се е променило?
Излишен въпрос, по-добре да го изхвърли от съзнанието си. Той придърпа към себе си розовата папка, за да се разсее.
И така, смъртен случай… Значи всичко е наред. Именно смъртните случаи са неговата специалност. И все пак къде е станал този случай?
Бергсгатан, 57. Може да се каже, че това е под носа на самото полицейско управление.
Изобщо той има пълно право да заяви, че това не е работа на неговия отдел, че с това дело трябва да се занимае стокхолмската криминална полиция. Да позвъни ли в Кунгсхолмен и да попита какво мислят те там по този въпрос? Или нещо още по-просто — да сложи книжата в един плик и да ги върне на подателя.
Желанието му да постъпи като закостенял формалист беше толкова силно, че Мартин Бек трябваше да прояви волята си, за да не му се подчини.
Двадесет и осемгодишната му служба в полицията беше го научила на много и по-специално как да чете донесенията и справките, отхвърляйки всичко излишно и второстепенно и долавяйки сърцевината на нещата. Ако такава, разбира се, съществуваше.
Малко по-малко от час му беше нужен за да изучи внимателно всички документи. Тежко изложение, на места не можеш да разбереш нищо, а някои обрати просто — непонятни. Разбира се, това е Ейнар Рьон — този полицейски стилист явно наподобява известния канцеларски плъх, който в съчинените от него правила за уличното движение, твърдеше, че тъмнината настъпвала, когато се запалвали уличните лампи.
Мартин Бек прелисти още веднъж книжата като се спираше на някои детайли. След това отмести папката встрани, опря лакти на бюрото и постави глава на дланите си.