Като излезе на улицата, Мартин Бек закрачи към метрото. Трябваше да почака доста, преди да дойдат зелените вагони, отвън много акуратни, а отвътре обезобразени от хулигани — седалките изрязани, ръчките изкъртени или отвинтени.
В понеделник, щом влезе в кабинета си, Мартин Бек отново се хвана за телефона.
Започна с клиниката. И с доста труд получи отговор, от който можеше да има много малко полза.
Свярд е постъпил в болницата в понеделник на шести март. Но още на другия ден са го прехвърлили в инфекциозното отделение на болницата Сьодер.
— Защо?
— На този въпрос сега не е така лесно да се отговори — каза секретарката, след като откри най-сетне името на Свярд в регистрационните книги. — Очевидно случаят не е бил по нашия профил. Нямаме история на болестта. Има само бележка, че е постъпил при нас по препоръка на частен лекар.
— Кой е този лекар?
— Някой си доктор Берглюнд, терапевт.
Когато позвъни на доктор Берглюнд, автоматичен апарат му съобщи, че приемането на болни е прекратено временно до петнадесети август.
Но Мартин Бек нямаше намерение да чака повече от месец, за да разбере от какво е боледувал Свярд.
Той отиде с такси до болницата и като се полута малко, откри човека, който трябваше да знае всичко за здравословното състояние на Свярд.
Това беше четиридесетгодишен мъж, невисок, с тъмни коси, очи с неопределен цвят — сиво-сини, със зелени и светлокафяви искрици.
Докато Мартин Бек търсеше из джобовете си несъществуващи цигари, завеждащ отделението, сложил очила с рогови рамки, се зарови в книжата. Десет минути минаха в пълно мълчание. Най-сетне той премести очилата си на челото и погледна посетителя.
— И така. Какво искахте да знаете?
— От какво е боледувал Свярд?
— От нищо.
Около минута Мартин Бек осмисляше това малко неочаквано съобщение. След това попита:
— Тогава защо е лежал тук почти две седмици?
— По-точно единадесет денонощия. Направихме щателни изследвания. Имаше някои симптоми, посочени от частен лекар.
— Доктор Берглюнд?
— Точно така. Пациентът се смятал за тежко болен. Първо, имал е на врата си два отока, второ, в областта на корема, отляво — подутина. Тя се напипваше лесно и пациентът е решил, че има рак. Обърнал се е към частен лекар и той е намерил тревожни симптоми. Но частните лекари обикновено не разполагат с необходимото оборудване, за да диагностират подобни случаи. Пациентът е бил изпратен по спешност в онкологична клиника. А там веднага се изяснило, че не е изследван и затова са го пратили при нас. А изследването е сериозна работа, трябва да се направи не един анализ.
— И изводът гласи, че Свярд е здрав?
— Практически здрав. За отоците на врата ние веднага го успокоихме — обикновени мастни натрупвания, нищо опасно. Подутината в областта на корема изискваше по-сериозно изследване. Но ние не намерихме нищо сериозно. Киста. Тя можеше да се махне, но ние преценихме, че от такова вмешателство няма нужда. Пациентът не изпитваше никакви неудобства. Наистина той твърдеше, че преди това е имал силни болки, но те явно са имали психосоматичен характер.
Лекарят се спря, погледна към Мартин Бек, както се гледа към деца и малограмотни възрастни, и поясни:
— Казано по-просто — самовнушение.
— Вие лично общувахте ли със Свярд?
— Разбира се. Разговарях с него всеки ден, а преди да го изпишем, имахме дълга беседа.
— Как се държеше той?
— В началото поведението му се определяше от мисълта за мнимата болест. Той беше уверен, че има неизлечим рак и че дните му са преброени. Смяташе, че му остава да живее най-много месец.
— Все пак е познал — вмъкна Мартин Бек.
— Така ли? Автомобил ли го е сгазил?
— Застрелян е. Възможно е и да се е самоубил.
Лекарят свали очилата си и замислено ги изтри с ъгълчето на престилката.
— Второто предположение ми се струва съвсем невероятно.
— Защо?
— Както вече ви казах, преди да го изпишем, аз разговарях дълго със Свярд. Когато той се убеди, че не е болен от нищо, от раменете му сякаш се смъкна планина. Преди това той беше страшно потиснат, а сега се промени изцяло, веднага се развесели. Още преди това се изясни, че болките му минават от най-прости средства. От такива таблетки, които, казано между нас, съвсем не са болкоуспокояващи.
— Значи според вас той не би могъл да се самоубие?
— Не е такава натура.
— А каква натура имаше той?
— Аз не съм психиатър, но на мен той ми направи впечатление на суров и затворен човек, Персоналът се оплакваше от него — придирчив, мърморко… Но всичко това се прояви едва в последните дни, след като разбра, че за него няма нищо опасно.