Шантажистът трябва да разполага с някаква информация.
Откъде може един обикновен общ работник в склад да се сдобие с такава информация?
Там, където работи. Или там, където живее.
Доколкото е известно, Свярд не е ходил никъде другаде. Само в къщи и на работа.
Но през юни 1966 година Свярд е напуснал работа. Два месеца преди това на негова сметка е постъпила първата вноска.
Значи, всичко е започнало преди повече от шест години. А с какво се е занимавал след това Свярд?
Когато Мартин Бек се събуди, плочата продължаваше да се върти. Може би нещо беше сънувал, но паметта му не беше съхранила нищо.
Сряда, нов работен ден, съвършено ясно е с какво трябва да го започне. С разходка.
Реши да обиколи крайбрежните улици. От начало — по Корабна, след това, пресичайки Слюсен, ще свие на изток по Стадсгорден.
Винаги беше обичал тази част на Стокхолм. Особено през детството, когато на кейовете стояха параходи със стоки от далечни страни. Сега рядко ще видиш истински океански параходи, замениха ги фериботи за любителите на къркането от островите. Чудесна замяна… Измира старата гвардия от докери и моряци, а без тях пристанището не е това, което беше някога.
Половин час бърз вървеж — и ето го пред целта.
Явно старият склад беше обречен на събаряне, той не беше пригоден за контейнерни превози и въобще не отговаряше на новите изисквания.
Пълно мъртвило… Стаичката на завеждащ склада е празна, стъклата, през които някога високото началство е следяло за работата, са прашни. И изпочупени. Календарът на стената е отпреди две години.
До купчина стока на дребно стоеше електрокар, а зад него Мартин Бек видя двама работници, единият беше в оранжев комбинезон, а другият — в сива престилка. Първият — съвсем млад, а на другия от пръв поглед можеха да се дадат седемдесет години. Те седяха на пластмасови бидони, помежду им стоеше преобърнат сандък. По-младият пушеше, зачетен във вечерния вестник.
Работниците погледнаха безучастно към Мартин Бек; вярно, младият изплю угарката и я разтърка с тока си.
— Да се пуши в склада — поклати глава възрастният. — Да знаеш какво щеше да ти се случи…
— … едно време — кисело довърши вместо него младият. — Така е било някога, а ние живеем сега, или ти още не си разбрал това, дъртако?
Той се обърна към Мартин Бек:
— Какво търсите тук? За външни лица входът е забранен. И на вратата го пише. Да не би да сте неграмотен?
Мартин Бек извади портфейла си и показа удостоверението.
— Ченге — процеди младият.
Старият не каза нищо, но се наведе и се изхрачи.
— Отдавна ли работите тук?
— Седем дни — каза младият. — А утре край, по-добре да се върна на товарната автогара. Защо се интересувате?
Без да дочака отговор, младежът добави:
— Изобщо тук всичко скоро ще бъде ликвидирано. Но дядката помни още времето, когато в тази дяволска съборетина са се блъскали двадесет и пет работяги, по които са крещели двама надзиратели. За това ми е разказвал двеста пъти.
— В такъв случай той навярно си спомня работника по име Свярд. Карл Едвин Свярд.
Старецът погледна Мартин Бек с мътни очи.
— Какво се е случило? Аз нищо не знам.
Ясно: от кантората вече са съобщили, че полицията търси някой, който да познава Свярд.
— Почина той, Свярд, почина, отдавна го погребаха — отговори Мартин Бек.
— Почина ли? Значи това било… Е, в такъв случай — помня го.
— Не преувеличавай, дядо — намеси се момъкът. — А кого разпитва оня ден Юхансон? Без полза. Мозъкът ти е в паяжина.
Изглежда той реши, че няма защо да се страхува от Мартин Бек, защото запуши спокойно нова цигара и продължи:
— Казвам ви със сигурност, че дядото е изкукуригал. Следващата седмица го уволняват, а от догодина ще получава пенсия. Ако доживее.
— С паметта ми е всичко наред — оскърбено възрази старецът. — Друго може да съм забравил, но Карл Свярд помня добре. Но никой не ми каза, че е умрял.
Мартин Бек слушаше мълчаливо.
— На оня свят никой не може да му навреди — философски заключи старецът.
Младежът стана, вдигна бидона и закрачи към вратата.
— Защо се бави този дяволски камион? — измърмори той, — В този старчески дом човек може да плесеняса.
— Що за човек беше този Карл Свярд? — попита Мартин Бек.
Старецът поклати глава, изхрачи се отново и едва не уцели дясната обувка на Мартин Бек.
— Какъв човек? Това ли е всичко, което искаш да узнаеш?
— Да.
— А той наистина ли е умрял?