Естествено десетникът е правил съответната бележка в складовата книга.
А дали са се запазили складовите книги от времето, когато Свярд е работил тук?
Сигурно се пазят в някакъв стар сандък на тавана. Но там е невъзможно да се намери каквото и да било. Нищо няма да излезе от това.
След кратка дискусия какво трябва да се разбира под думата „невъзможно“, беше решено, че единственият начин да се отърват от него, е да отстъпят.
Изпратиха на тавана един млад човек, който почти веднага се върна с празни ръце. Мартин Бек забеляза, че по сакото на сътрудника нямаше даже следа от прахоляк, поради което предложи сам да го съпроводи във втората му експедиция.
На тавана беше много горещо и в слънчевите лъчи танцуваха прашинки, но общо взето, нямаше нищо страшно, тъй че след половин час те намериха търсения сандък. Папките бяха стар тип, картонени, с дочено гръбче. На етикетче бяха написани номера на склада, годината. Събраха се пет папки — от втората половина на шестдесет и пета до първата половина на шестдесет и шеста година.
Младият сътрудник загуби елегантния си вид, сакото му трябваше да отиде на химическо чистене, цялото му лице беше в мръсни петна.
В кантората изгледаха папките с почуда и неприязън.
Не, не — няма нужда от никакви разписки, а и самите папки не е нужно да се връщат.
— Надявам се, че не ви причиних много грижи — учтиво каза Мартин Бек.
Докато излизаше, стиснал под мишница плячката си, изпращаха го хладни погледи.
Когато стигна на Вестбергалее, първата работа на Мартин Бек беше да отнесе папките в тоалетната и да ги почисти от праха. После се изми, след което седна зад бюрото си и се зарови в документите.
Когато започна, часовникът показваше три, в пет часа реши, че може да направи изводите си.
Количеството на обработените товари се е отчитало всекидневно и записките бяха направени достатъчно акуратно, макар че многобройните съкращения говореха малко на непосветения човек.
Въпреки всичко Мартин Бек намери това, което търсеше — разхвърляните тук и там бележки за повредени товари.
Всеки път беше посочен видът на стоката и получателя. Но за виновника за повредата нямаше и дума.
Изобщо повредите не бяха чак толкова много, но затова пък биеше на очи, че в тази рубрика явно преобладаваха спиртните на питки, продоволствените стоки, изделията за широка употреба.
Мартин Бек записа внимателно в бележника си всички случаи на повреда и датата. Получиха се около петдесет записки.
Когато свърши, той отнесе папките в канцеларията и написа на лист хартия да ги изпратят в транспортната фирма.
Помисли и приложи към папки благодарствена записка на бланка на полицейското управление: „Благодаря за помощта! Бек“.
Докато крачеше към метрото, той изведнъж съобрази, че по негова вина на фирмата ще се понатрупа работа. И с почуда установи, че изпитва от това детинско злорадство.
После, очаквайки зеления влак, над който бяха поработили добре хулиганите, Мартин Бек размишляваше за съвременните контейнерни пратки. А преди е било много просто: изпуснеш сандъка, след което разбиваш бутилките и преливаш внимателно коняка в бидони или дамаджани… Със стоманените контейнери този номер не минава, но за сметка на това съвременните гангстери получиха възможност да контрабандират всичко, което им е угодно. И вършат това всекидневно, използувайки обстоятелството, че шашардисаната митница съсредоточи целия си огън върху личния багаж, залавяйки някой пакет цигари повече или бутилка уиски.
Влакът дойде. Мартин Бек смени линията на централната станция и излезе пред търговското училище.
В спиртния магазин на Сюрбрюнсгатан продавачката огледа подозрително сакото му, което беше запазило отчетливи следи от посещението му на тавана на транспортната фирма.
— Ако обичате две бутилки червено — помоли той.
Тя бързо натисна под тезгяха сигналното копче, съединено с червена лампичка, и строго поиска да й покаже документ.
Мартин Бек извади удостоверението си и продавачката се изчерви, сякаш беше станала жертва на извънредно глупава и непристойна шега.
След като излезе от магазина, той се отправи към Тюлегатан.
Мартин Бек дръпна звънеца, после натисна вратата. Заключено. Но в антрето светеше, затова той позвъни още веднъж.
Отвори Рея. Днес носеше кафяви трикотажни панталони и някаква дълга до под коленете лилава роба.
— О, ти ли си… — провлече тя.
— Аз съм. Мога ли да вляза?
— Влизай.
— Взех две бутилки вино.
— Остави ги в бюфета — докато сядаше, Рея погледна недоволно Мартин Бек. — Защо толкова скъпо?