— Естествено — измърмори Колберг.
И така облаците се разнесоха окончателно. Денят си отиваше.
Малмстрьом вече беше успял да се настани в една хотелска стая в Женева, която беше запазил още преди три седмици.
Мурен се намираше в Цюрих, но на следващия ден имаше намерение да продължи по-нататък, към Южна Америка.
В гаража, където те се прехвърлиха на други коли, успяха да си разменят само няколко думи.
— Внимавай да не пръскаш спечелените с такъв тежък труд грошове за гащета и непристойни жени — поучи го Мурен.
— Страшно е само като си помисля колко пипнахме — отвърна Малмстрьом. — Какво ще правим с тях?
— Ще ги вложим в банка, какво друго — отговори Мурен.
На следващия ден в хотел „Хилтън Истанбул“, седнал в бара и отпивайки коктейл, Вернер Рус четеше „Хералд трибюн“.
За първи път този изискан печатен орган го удостояваше със своето внимание. Къса бележка, лаконично заглавие: „Ограбване на банка по шведски“.
Съобщаваха се основните факти, такива например като плячката на бандитите. Около половин милион долара.
И второстепенни подробности:
„Представител на шведската полиция заяви днес, че организаторите на обира са известни“.
Малко по-долу — още една телеграма от Швеция:
„Масово бягство. Петнадесет най-закоравели бандити са избягали днес от затвора Кумла, който се считаше за абсолютно сигурен.“
Тази новина застигна Булдозера в същата минута, когато той за пръв път от много седмици си легна да спи в съпружеското легло. Той веднага скочи и се затича из спалнята, повтаряйки упоен:
— Какви възможности! Какви приказни възможности! Е, сега войната ще тръгне не на живот, а на смърт
XXVIII.
В петък Мартин Бек се яви в къщата на Тюпегатан в шест без четвърт с бутилка вино в ръка и пакет под мишница. На първия етаж го срещна Рея, облечена само в дълга лилава роба, тя трополеше по стъпалата. С червени дървени налъми, държейки в двете си ръце по една торба с боклук.
— Здравей — поздрави тя. — Хубаво е, че дойде. Ще ти покажа нещо.
— Дай ми торбите — предложи той.
— Защо, това е боклук. Пък и без това ръцете ти са заети. Ще ми отвориш ли?
Мартин Бек отвори вратата към двора и Рея отиде към боклукчийските сандъци.
… В кухнята на чаша чай седяха две момичета — Ингела и една друга, която той още не беше виждал.
— Какво искаш да ми покажеш? — попита той.
— Сега — каза Рея. — Да вървим.
Мартин Бек тръгна подире й.
Тя посочи една от вратите, които водеха към антрето.
— Ето, моля. Заключената стая.
— Детската?
— Точно така. Никого няма, а е заключена отвътре.
Той я погледна внимателно. Колко е весела и жизнерадостна днес…
— Вратата се затваря отвътре с райбер, Сама го завинтих. За да могат децата, когато им се прииска, да се скрият.
— Но нали тях ги няма в къщи?
— Ех, глупчо! Почиствах стаята, минах с прахосмукачката, а след това тръшнах вратата. Райберът е паднал и се е зацепил за скобата. Сега не се отваря.
Той натисна вратата. Вярно, не помръдваше.
— И как ще отвориш сега?
Тя сви рамене:
— Изглежда, ще трябва да се употреби сила. Действай. Както се казва, мъжете ги държат в къщи за такива неща.
Сигурно той изглеждаше много глупаво, защото тя се разсмя. После го погали бързо по бузата.
— Добре, остави я. Сама ще се справя. Но каквото и да стане, пред тебе е заключена стая. Не знам само кой вариант.
Рея хвана дръжката на вратата, събу десния си налъм и се опря в касата на вратата с крак.
— Почакай — намеси се той. — По добре аз.
— Добре — отмести се тя и отиде в кухнята при гостенките си.
Мартин Бек оглежда известно време вратата. След това постъпи точно така, както и Рая — опря се с крак в касата и хвана дръжката. Тя беше стара, солидна и правеше напълно надеждно впечатление.
Отначало той натисна не много силно, но втория път блъсна вече както трябва. Едва на петия опит усилията му се увенчаха с успех — винтовете поддадоха с жално скриптене и вратата се разтвори.
Не бяха издържали винтовете, които крепяха куката на райбера, а скобата беше на мястото си, сякаш беше запоена в касата. Тя беше отлята заедно с опорната пластина. Мартин Бек се огледа. Стаята беше празна, прозорецът затворен.
В кухнята разговаряха оживено за геноцида във Виетнам. — Рея — каза той, — къде са инструментите? Ще завинтя куката.
— Ей там, в сандъчето.
Ръцете и бяха заети с бродерия и тя посочи с крак.