— Добре — каза Мартин Бек. — Само че аз мисля, че в тези бутилки изобщо не е имало ликьор,
— И това е вярно.
— Какво е имало в тях сега това не е важно.
— Мога да ви кажа, ако ви интересува. В Испания над бутилките бяха извършили една малка операция. Отвън всичко си беше както трябва, а отвътре — разтвор от морфин и фенедрин, тогава много го търсеха. Така че сандъкът струваше немалко пари.
— Доколкото разбирам, сега, поради давност, вас нищо не ви заплашва за опита да прекарате контрабанда, още повече, че работата се е ограничила именно само в опит.
— Така е — потвърди Мауритсон, сякаш точно сега се сети за това.
— Затова пък имам причини да предполагам, че този Свярд ви е шантажирал.
Мауритсон замълча.
Мартин Бек сви рамене:
— Повтарям, вие не сте длъжни да отговаряте, ако не искате.
Мауритсон не можеше да успокои нервите си. Той мърдаше непрекъснато на стола, ръцете му трепереха.
„Изглежда, че май все пак са го обработили“ — удивено помисли Мартин Бек. Той знаеше с какви методи си служи Колберг, знаеше, че тези методи почти винаги са хуманни.
— Ще отговарям — каза Мауритсон. — Само не си отивайте. Вие ме връщате към действителността.
— Плащали сте на Свярд седемстотин и пет десет крони на месец.
— Той поиска хиляда. Предложих му петстотин. Спазарихме се на седемстотин и петдесет.
— Вие разказвайте сам — предложи Мартин Бек. — Ако сбъркате нещо, ще се оправим заедно.
— Ще се оправим? — Лицето на Мауритсон се гърчеше. — Сигурен ли сте?
— Разбира се.
— Кажете, вие също ли ме смятате за ненормален? — внезапно попита Мауритсон.
— Не, откъде накъде.
— Изглежда, че всички ме смятат за побъркан. А и аз самият съм готов да повярвам в това.
— Вие разказвайте как беше всичко. Ще видите, че нещата ще се изяснят. И така, Свярд ви шантажираше, ви изнудваше.
— Той беше истински кръвопиец — каза Мауритсон. — По това време на мен хич не ми беше до съд. Бяха ме съдили вече преди това, имах две условни присъди, намирах се под надзор. Но вие всичко това, разбира се, го знаете.
Мартин Бек премълча. Той още не беше проучил както трябва миналото на Мауритсон.
— И така — продължи Мауритсон, — седемстотин и петдесет на месец, не е кой знае какъв капитал — за година девет хиляди. Само този сандък струваше къде-къде повече.
Той се спря и попита озадачено:
— Ей богу, не разбирам откъде ви е известно всичко това.
— В нашето общество почти всичко се документира — любезно обясни Мартин Бек.
— Но тия окаяни хищници сигурно всяка седмица са разбивали сандъци.
— Правилно, но само вие не сте потърсили обезщетение.
— Вярно е… Аз едва-едва се оправих с проклетата застраховка. Не ми стигаше Свярд, а трябваше още и застрахователният инспектор да се зарови в работата ми.
— Разбирам. И така вие продължавахте да плащате.
— На втората година исках да прекъсна, но не бяха минали и два дена след срока и старецът веднага започна да ме заплашва. А моите работи не понасяха външни очи.
— Можехте да го дадете под съд за изнудване.
— Само това оставаше. Да изхвърча за няколко години. Не, единственият ми изход беше да плащам. Този дяволски мръсник престана да работи и мина на моя издръжка.
— Но всичко това в края на краищата ви омръзна?
— Между нас казано, на вас не би ли ви омръзнало? Знаете ли колко съм му изплатил на този мошеник?
— Зная. Петдесет и четири хиляди крони.
— Значи всичко ви е известно. Кажете, не бихте ли могли да изземете делото за обира от тези психопати?
— Страхувам се, че от това нищо няма да излезе — отвърна Мартин Бек. — Но вие не сте му се покорявали безропотно. Нали сте се опитвали да го сплашите?
— Откъде знаете? Преди около година започнах да си давам сметка колко все пак съм платил на този парцал. И през зимата си поприказвахме с него.
— Как стана това?
— Причаках го на улицата и му казах: стига, значи, остави ме на мира. А той ми казва: пази се, вика, сам знаеш какво ще стане, ако парите престанат да идват навреме.
— Но в същото време Свярд ви е успокоил, казал ви е, че малко му остава да живее.
Мауритсон се смая.
— Той сам ли ви разказа за това — попита най-сетне той. — Или това също е записано някъде?
— Не.
— Да не би да сте от тези — телепатите?
Мартин Бек поклати глава.
— Откъде знаете всичко това? Той каза, че има рак на червата и ще преживее най-много половин година. Стори ми се, че той е отпаднал. И аз си помислих — е, хранил съм го шест години, ще го издържа все някак още половин година.