Беше много горещо и тя съвсем отпадна, макар че седеше на сянка и само преди четвърт час беше взела душ — за четвърти път от сутринта. Повика Мона и дъщеря й притича към нея заедно с приятелката си.
— Реших да се поразходя — каза Монита. — До дома на Розета и обратно. Ще дойдеш ли с мен?
— А мога ли да остана? — попита Мона.
— Разбира се, че можеш. Аз ще се върна скоро.
Без да бърза, Монита се заизкачва по склона зад хотела.
Белият дом на Розета беше кацнал на върха, на петнадесет минути пеш от хотела. Името се беше запазило, макар че Розета беше починала преди пет години и къщата й остана в наследство на тримата й синове, които отдавна се бяха настанили в самото градче.
Монита се запозна с най-големия син още през първата седмица; той държеше кръчма в пристанището и дъщеричката му стана най-добрата приятелка на Мона. От цялото семейство Монита можеше да се разбира само с него — някога той беше служил като моряк и говореше добре английски. Беше й приятно, че успя да си намери бързо приятели в града, но най-много се радваше на възможността да наеме къщата на Розета през есента, когато щеше да я освободи наелият я за лятото американец.
Домът беше просторен, удобен, с изумителен изглед към планините, пристанището и залива, заобиколен с голяма градина. До следващата година не беше обещан на никого, така че в него можеше да се прекара цялата зима.
Докато се изкачваше по стръмния склон, тя отново и отново прекарваше през ума си събитията, които я бяха довели тук, И за кой ли вече път през тези три седмици тя се изумяваше на леснината, с която стана всичко, след като направи първата стъпка. Вярно, измъчваше я мисълта, че целта е постигната с цената на човешки живот. През безсънните нощи и досега в главата й се разнасяше този неволен фатален изстрел, но тя се надяваше, че времето ще притъпи спомена.
Всичко реши находката в кухнята на Мауритсон. Тя вече знаеше как ще постъпи, щом взе в ръце пистолета. След това в продължение на два и половина месеца разработваше плана и събираше смелост. И когато настъпи времето да изпълни плана, Монита беше сигурна, че е предвидила всички възможни положения, независимо дали ще се случат в банката или около банката.
Намесата на страничния човек я обърка. Тя не разбираше от огнестрелно оръжие, пък и не се опита да се запознае с пистолета, тъй като той й беше необходим само за заплаха.
Когато този човек се нахвърли отгоре й, тя, без да иска, стисна пистолета в ръката си. Звукът на изстрела беше напълно неочакван за нея. И когато видя, че човекът пада и разбра какво е сторила, Монита се уплаши страшно. Цялото й тяло изстина и тя досега не може да разбере как е могла да докара работата докрай след това сътресение.
Когато стигна с метрото до къщи, пъхна мрежата с парите в куфара на Мона; беше почнала да се готви за път още предишната вечер.
Следващите постъпки на Монита не могат да се нарекат осмислени.
Тя се преоблече в рокля и сандали и отиде с такси до Армфелдсгатан. Това не беше предвидено в плана, но тя реши изведнъж, че Мауритсон също е виновен за гибелта на човека в банката и затова реши да върне оръжието там, където го беше намерила.
Но щом слезе в кухнята, Монита почувствува, че това е глупост. В следната минута я обхвана страх и тя побягна. На първия етаж забеляза отворената врата на мазето, спусна се в него и вече се готвеше да хвърли брезентовата чанта в торбата с боклук, когато чу гласовете на боклукчиите. Побягна в дълбочината на коридора, оказа се в някакъв зимник и скри чантата в някакъв дървен сандък. Изчака боклукчиите да хлопнат вратата и бързо напусна къщата.
На следващото утро Монита напусна страната.
Винаги беше мечтала да види Венеция и две денонощия след ограбването на банката тя долетя заедно с Мона в Италия. Във Венеция останаха малко, само два дни; трудно беше с хотелите, при това беше непоносимо горещо. По-добре да дойде още веднъж, когато намалеят туристите.
Монита купи билети за влака до Триест, откъдето се прехвърлиха в Югославия, в малкото истрийско градче.
Черната найлонова мрежа с осемдесет и седем хиляди шведски крони лежеше в един куфар в гардероба на хотелската стая. Монита често си казваше, че трябва да измисли по надеждно място. Нищо, тези дни ще отиде до Триест и ще внесе парите в банката.
Американецът го нямаше в къщи, тогава тя мина в градината и седна на тревата, опряла гръб на едно дърво.