Мислите ми бяха прекъснати от съобщение по радиоуредбата, че библиотеката затваря след петнайсет минути. Подадох команда на компютъра да направи разпечатка на статията и се върнах на списъка със заглавията. Имаше още един Материал, публикуван три дни след ареста на Азиз. Репортажът беше кратък и съобщаваше, че предявяването на обвинения към Азиз се отлага за неопределено време и федералните агенти продължават да го разпитват. Тонът на статията загатваше, че Азиз сътрудничи на следователите, макар това да не се споменаваше изрично. Промените във федералните закони, въведени след атаките на 11 септември, позволявали на федералните власти да задържат заподозрени терористи като вражески войници. Останалата част на разказа беше информация, която се съдържаше в първата статия.
Върнах се на списъка и продължих да преглеждам заглавията. След десетина минути намерих още един репортаж за Маусоува Азиз.
По радиоуредбата съобщиха, че библиотеката затваря. Огледах се и видях, че госпожа Молой седи зад бюрото си, прибира разни неща в чекмеджетата и се готви да си отива вкъщи. Реших, че не искам мъжът със списанието „Родителите днес“ да разбере какво съм търсил на компютъра. Поне не веднага. Затова останах в кабинката до следващото съобщение, че библиотеката е затворена. Госпожа Молой се приближи до мен и ми каза, че трябва да тръгвам. Носеше разпечатките. Платих, сгънах листата, сложих ги в джоба при тетрадката, благодарих на библиотекарката и излязох от читалнята.
Докато вървях, се престорих, че разглеждам мозайките и архитектурата на сградата и обиколих ротондата няколко пъти в търсене на преследвача си. Не го видях и започнах да се питам дали не страдам от параноя.
Трябваше най-после да напусна библиотеката. Хрумна ми да намеря служебния изход, да причакам госпожа Молой и да я попитам дали някой не се е интересувал от мен и от информацията, която търся. Но реших, че може да я изплаша, и се отказах.
Тръгнах към колата си на третото ниво на гаража. По гърба ми лазеха ледени тръпки. Не бях сигурен дали ме следят, но бях здравата уплашен. Ускорих крачка и почти на бегом стигнах до мерцедеса.
18
Параноята не винаги е лошо нещо. Помага ти Да спечелиш предимство. А понякога предимството има значение. Излязох от гаража на библиотеката и подкарах по Бродуей и после към административния център на града. Може би е изглеждало нормално едно бивше ченге да се отправи към полицията. В това нямаше нищо необикновено. Но когато стигнах до издателството на „Лос Анджелис Таймс“, рязко завъртях волана наляво, без да удрям спирачки или да включвам мигач, и се вмъкнах в трафика на тунела под Трета улица. Настъпих педала за газта и мерцедесът реагира, като изправи предната си част като нос на лодка, набра скорост и изрева в затвореното пространство.
Погледнах няколко пъти в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали ме преследват. Отраженията на фаровете в овалните стени на тунела приличаха на ореоли. Поради тази причина Градският съвет често го дава под наем за филмови продукции. Всяка кола, която се опитваше да ме настигне, би издала присъствието си, освен ако фаровете й не бяха угасени, а това щеше да се забележи в огледалото за обратно виждане.
Усмихнах се. Не бях сигурен защо. Да те преследват агенти на ФБР не е задължително нещо радостно. Пък и на агентите на ФБР им липсва чувство за хумор. Но изведнъж почувствах, че съм предприел правилния ход. Мерцедесът сякаш летеше. Ясно виждах какво има зад мен. Все едно бях планирал всичко това и планът се осъществяваше без засечка. Затова се усмихнах.
Излязох от тунела, ударих спирачки и рязко завих надясно. Широките гуми не се плъзнаха и колата спря. Вторачих се в огледалото за обратно виждане и зачаках. Никоя от колите, излизащи от тунела, не зави надясно след мен и не Удари спирачки, минавайки през кръстовището. Ако имах преследвач, или му се бях изплъзнал, или той беше професионалист в играта и бе предпочел да изпусне целта, за да не бъде забелязан. Но вторият вариант не отговаряше на очебийното присъствие на мъжа с „Родителите днес“ в библиотеката.
Третата вероятност, върху която трябваше да се замисля, беше електронно наблюдение. Агентите на ФБР можеше лесно да са поставили проследяващо устройство на колата ми. Някой техник можеше да се е промъкнал в гаража на библиотеката и да го е монтирал. Или преди това — пред сградата на ФБР. Това, разбира се, означаваше, че знаят за разходката ми из града с Рой Линдъл. Изкушавах се да му се обадя и да го предупредя, но реших, че не трябва да използвам клетъчния си телефон.