— В прокуратурата никога не са ме питали дали искам минерална вода или кафе.
— Знам, Хари. Времената се менят.
Лангуайзър стана и стисна ръката ми. Познавах я, откакто беше новоназначена секретарка по криминални дела. Бях я наблюдавал как израства и се справя с някои от най-големите и трудни процеси. Беше добър обвинител. А сега се опитваше да бъде и добър защитник на престъпници. Един прокурор рядко прави такъв обрат в кариерата си. Ако се съдеше обаче по кабинета, в който се намирах, Джанис Лангуайзър се справяше отлично и на това поприще.
— Седни — покани ме тя. — Смятах да ти се обадя, така че се радвам, че дойде.
Бях озадачен.
— Защо ме търсиш? Да не би да представляваш някой от престъпниците, които съм изпратил в затвора?
— Не. Искам да поговорим за работа.
Повдигнах вежди в недоумение. Тя се усмихна.
— Знаеш ли нещо за нас, Хари?
— Знам, че е много трудно да ви открие човек. Не сте вписани в телефонния указател. Наложи се да се обадя на един мой приятел в прокуратурата и той ми каза номера.
Лангуайзър кимна.
— Точно така. Няма ни в телефонния указател. И не е необходимо да сме вписани. Имаме много клиенти и се занимаваме с всеки юридически детайл, който се появи в живота им.
— А ти се занимаваш с криминалните детайли.
Тя се поколеба — опитваше се да прецени колко знам.
— Да. Аз съм експертът по криминални дела в кантората. Точно затова смятах да ти се обаждам. Когато чух, че си напуснал полицията, реших, че такава възможност би била идеална. Няма да си зает през целия ден, но понякога, в зависимост от делото, работата ще е трудна и тежка. Мислим, че може да се възползваме от уменията на човек като теб, Хари.
Не отговорих веднага, защото исках да помисля. Не желаех да я обидя. Аз исках да я наема. Затова реших да ней казвам, че онова, което предлага, е невъзможно. Никога нямаше да премина от другата страна, колкото и много да бяха парите. Не ми беше присъщо. Може да бях напуснал полицията, но имах мисия в живота. И работата ми за адвокат на престъпници не беше част от нея.
— Не търся работа, Джанис. Вече си имам. Причината за идването ми е, че искам да те наема.
Тя се засмя.
— Шегуваш се. Загазил ли си?
— Вероятно. Но не затова искам да те наема. Нуждая се от адвокат, на когото мога да имам доверие, за да пази нещо, и който да предприеме съответните действия, ако се наложи.
Лангуайзър се наведе напред, но пак беше най-малко на два метра от мен.
— Много си загадъчен, Хари. Какво става?
— Първо, какъв е първоначалният ти хонорар? Нека да изясним отношенията клиент адвокат.
— Минималният ни хонорар е двайсет и пет хиляди долара, Хари. Ето защо, забрави за това. Длъжница съм ти за всички изпипани случаи, които си ми дал. Смятай се за клиент.
Опитах се да не изглеждам изненадан.
— Сериозно? Двайсет и пет бона само за да заведете дело?
— Точно така.
— Е, намерили са подходящият човек за тази работа.
— Благодаря, Хари. А сега ми кажи какво искаш да направя?
Отворих куфарчето, което ми бе дал Бърнет Бигър, за да нося електрониката, видеочипа и трите компактдиска с копия от електронното наблюдение, и сложих всичко на бюрото на Лангуайзър.
— Това са материали от камера за наблюдение. Искам да скриеш оригиналния чип на сигурно място, както и един от компактдисковете и писмо от мен. Кажи ми и телефонния номер на кабинета си. Ще се обаждам всяка нощ в дванайсет часа и ще ти казвам, че съм добре. Когато сутрин влезеш и съобщението е на телефонния ти секретар, ще знаеш, че всичко е наред. Но ако няма съобщение, ще дадеш писмото на Джон Майър, репортер от „Таймс“.
— Джон Майър. Името ми е познато. Със съдебни дела ли се занимава?
— Навремето отразяваше криминални дела. Сега пише за тероризма.
— За тероризма?
— Това е дълга история.
Тя погледна часовника си.
— Имам време. Имам и компютър.
За петнайсет минути й разказах за частното си разследване и за всичко, което се бе случило, след като Лотън Крос неочаквано ми се обади и извадих кашона със стари папки. После я накарах да сложи диска в компютъра си и да изгледа записа. Тя не позна Лотън Крос, докато ней казах кой е, и се възмути, когато видя какво правят агентите Милтън и Карни. Помолих я да изключи записа преди Дани да влезе да утеши съпруга си.
— Дали са били истински агенти? — попита тя.
— Да, от антитерористичния взвод на Уестуд.