На второ място в тетрадката ми бе записано името Шандор Шатмари. Той беше следовател от страна на „Глобал Ъндъррайтърс“. Трябваше да говоря с него. Отворих черната папка на първата страница, където следователите обикновено записваха най-нужните им телефонни номера. Шатмари не бе вписан, но номерът на „Глобал“ беше. Отидох в кухнята, намалих звука на уредбата и набрах номера. Прехвърлиха ме два пъти, докато най-после не чух женски глас, който каза: „Разследвания“.
Поисках да говоря с Шатмари и след по-малко от минута той се обади. Обясних му какво е положението и попитах дали може да се срещнем. Шатмари, изглежда, беше настроен скептично, но може би това се дължеше на източноевропейския му акцент, който правеше думите му трудно разбираеми. Отказа да обсъждаме случая по телефона, но накрая се съгласи да ме приеме в кабинета си в Санта Моника на другия ден в десет часа. Отговорих, че ще съм там, и затворих.
Погледнах последния ред, който бях написал в тетрадката Си — напомняне за стара поговорка, подходяща за почти всяко разследване. Следвай парите, тъпако. Парите винаги водят към истината. В случая парите бяха изчезнали, а следа-та бе изстинала. Знаех, че това ми оставя само една възможност за избор. Да се върна назад. Да проследя парите от самото начало и да видя какво ще излезе.
За да го направя, трябваше да започна от банката. Погледнах отново страницата с телефонните номера в черната папка и се обадих на Гордън Скагс, вицепрезидента на „Банка ЛА“, който бе уредил еднодневния заем на двата милиона долара за филмовата компания на Александър Тейлър.
Скагс ми каза, че е много зает, и поиска да отложим срещата си за следващата седмица. Но аз настоях и успях да го убедя да ми отдели петнайсетина минути в три следобед на другия ден. Той ме помоли да кажа номера си на секретар, ката му, та сутринта да потвърди срещата. Нямах намерение да давам възможност на секретарката му да ми се обади и да ми каже, че срещата се отлага, затова измислих някакъв номер и й го съобщих.
Затворих и обмислих възможностите си за избор. Беше късно следобед и бях свободен до десет сутринта. Искаше ми се да прегледам още веднъж материалите от разследванията на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън, но знаех, че не е необходимо да седя вкъщи, за да го направя. Можех да го направя и на борда на самолет.
Обадих се на „Саут Уест Еърлайнс“ и си запазих място за полет от „Бърбанк“ до Лас Вегас, който пристигаше в 19:15, и за обратен полет сутринта. В 8:30 отново щях да съм на „Бърбанк“. Казах, че ще платя в брой билетите на летището, защото кредитните ми карти бяха в Елинор.
Тя отговори на обаждането ми след второто позвъняване. Говореше шепнешком.
— Хари е. Нещо не е наред ли?
— Не.
— Тогава защо шепнеш?
— Съжалявам. — Елинор повиши тон. — Не съзнавах, че шепна. Какво става?
— Мисля да дойда довечера, за да си взема чантата и кредитните карти. Ще ме посрещнеш ли на летището?
— Довечера ще играя. Ще се видим по-късно.
— Самолетът ми пристига в 19:30. Може да излезем да вечеряме някъде, преди да отидеш да играеш.
Зачаках. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато чуй отговора й.
— Ще е чудесно да вечеряме заедно. Ще нощуваш ли в Лас Вегас?
— Да. Обратният полет е рано сутринта. Трябва да свърша някои неща тук.
— Къде ще отседнеш?
Намекът беше прозрачен.
— Не знам. Не съм правил резервации.
— Не мисля, че ще е добре за теб, ако нощуваш при мен, Хари.
— Да…
Последва продължително мълчание.
— Мога да те уредя да спиш в „Беладжо“. Те ще го направят заради мен.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Благодаря, Елинор. Искаш ли да дойда при теб с такси?
— Не. Ще дойда да те взема от летището.
— Благодаря, Елинор.
— Трябва да уредя някои неща, за да се освободя довечера, така че трябва да затварям. Ще се видим на летището. Чао — каза тя и затвори.
Точно преди да го направи, ми се стори, че чух друг глас. Замислих се за това, но Луис Армстронг започна да пее „Какъв чудесен ден“ и аз усилих звука.