— Благодаря, Елинор.
— Трябва да уредя някои неща, за да се освободя довечера, така че трябва да затварям. Ще се видим на летището. Чао — каза тя и затвори.
Точно преди да го направи, ми се стори, че чух друг глас. Замислих се за това, но Луис Армстронг започна да пее „Какъв чудесен ден“ и аз усилих звука.
30
Вечерта на летището двамата с Елинор повторихме същия ритуал като преди — до целувката, след което се качих в колата й. Обърнах се и сложих на задната седалка тежката черна папка.
— Това прилича на материали от полицейско разследване, Хари.
— Така е. Мислех, че ще мога да ги прегледам по време на полета.
— И какво стана?
— На седалката зад мен ревеше бебе. Не можах да се съсредоточа. Защо ще водят едно дете в Лас Вегас?
— Всъщност градът не е лошо място за отглеждане на деца. Поне така се предполага.
— Не говоря за отглеждане. Защо ще водят малко дете на ваканция тук, а не например в Дисниленд?
— Мисля, че ти трябва едно питие.
— И храна. Къде искаш да вечеряме?
— Спомняш ли си, когато живеехме в Лос Анджелис и ходехме във „Валентино“ по специални поводи?
— И още как.
Елинор се засмя и възможността да я гледам отново ме развълнува. Харесваше ми как късо подстриганата й коса разкрива прекрасната й шия.
— И тук има „Валентино“. Направих резервация.
— В Лас Вегас, изглежда, има всичко.
— Освен теб. Никой не може да направи копие на Хари Бош.
Елинор продължи да се усмихва и това също ми хареса. После настъпи мълчание, удобно за двойка бивши съпрузи. Тя вещо маневрираше през уличното движение, което съперничеше на задръстените улици и магистрали в Лос Анджелис.
Не бях идвал в Лас Вегас от три години, но този град ме бе научил, че времето е относително понятие. За три години всичко сякаш отново се бе променило. Видях нови места за развлечения и атракции, таксита с електронни реклами на покривите и монорелсови влакчета, свързващи казината.
„Валентино“ се намираше във „Венешън“, един от най-новите бисери в короната на елитните казина в Лас Вегас. Последния път, когато бях в града, това заведение не съществуваше. Елинор спря на паркинга и аз й казах да отвори багажника, за да сложа вътре пътническата си чанта и материалите от разследването.
— Не може. Пълен е — отговори тя.
— Не искам да оставям тези неща на седалката. Особено материалите от разследването.
— Прибери ги в чантата и я сложи на пода.
— В багажника няма ли място поне за папката?
— Не. Претъпкан е и ако го отворя, всичко ще се изсипе.
— Какво толкова има вътре?
— Дрехи и разни други неща. Искам да ги дам на „Армията на спасението“, но все не ми остава време.
Две пикола отвориха вратите ни едновременно и ни поканиха в заведението. Слязох от колата, отворих задната врата, наведох се и сложих материалите от разследването в чантата. Дръпнах ципа и я пъхнах под шофьорската седалка. Забелязах, че на кожената седалка има белезникавожълто петно — единственият недостатък на красивата нова кола.
— Идваш ли, Хари?
— Да.
Пиколото подкара колата и аз се вторачих в багажника и задната част. Не изглеждаха натежали. Прочетох регистрационния номер и си го повторих три пъти наум.
„Валентино“ беше същият като онзи в Лос Анджелис, все едно беше клонинг, каквито са всички „Макдоналдс“, само Че на по-високо кулинарно равнище.
Не настоях да разговаряме, докато вечеряхме. Чувствах се удобно и бях щастлив, че съм с Елинор. Отначало говорихме за мен и напускането ми на полицията. Разказах й за случая, по който работя, включително за връзката със старата й приятелка и колежка Марти Геслер. Бе изминала цяла вечност, откакто Елинор работеше като агент на ФБР, но още имаше аналитичния начин на мислене на следовател. Докато живеехме заедно, често ми даваше съвети и няколко пъти ми помогна с идеи.
Този път Елинор ми даде само един съвет — да стоя далеч от Пипълс и Милтън, и дори от Линдъл. Не че ги познаваше лично. Но познаваше хората във ФБР. Разбира се, съветът й бе закъснял.
— Правя всичко възможно да ги отбягвам — казах аз. — Много ще се радвам, ако не ги видя никога повече.
— Но това е малко вероятно.
Изведнъж се сетих за нещо.
— Носиш си клетъчния телефон, нали?
— Да, но мисля, че тук не можеш да го използваш.
— Знам. Ще изляза навън. Трябва да се обадя, инак ще настъпи хаос.
Елинор извади телефона от чантата си и ми го даде. Излязох от ресторанта и застанах в покрития търговски център, който бе проектиран така, че да прилича на венециански канал, и дори имаше гондоли. Таванът бе боядисан в небесносиньо с бели облачета. Това беше илюзия, но поне имаше климатична инсталация. Обадих се на Джанис Лангуайзър и й казах, че може да говори, без да се притеснява.