— Започнах да се тревожа, като не ми се обади. Звъних у вас два пъти — каза тя.
— Всичко е наред. Аз съм в Лас Вегас и ще се върна утре.
— Откъде да знам, че не говориш под натиск? Че не са те задържали и не те принуждават да кажеш това.
— Имаш ли идентификатор на входящи обаждания?
— А, да. Номерът, от който се обаждаш, започва със 702, кодът на Лас Вегас. Добре, Хари. Не забравяй да ми се обадиш утре. И не харчи много пари.
— Няма.
Когато се върнах в ресторанта, Елинор не беше на масата-Седнах и се притесних, но след няколко минути тя се върна от тоалетната. Изглеждаше различна, но не можах да разбера какво се е променило в нея. Не беше само прическата по-тъмният й слънчев загар. Сякаш беше по-самоуверена, отколкото я помнех. Може би бе намерила онова, което й трябваше, на покритите със синьо сукно маси за покер.
Върнах й телефона и Елинор го пусна в чантата си.
— Е, как я караш тук? — попитах. — Говорихме за моя случай. Нека сега да поговорим за твоя.
— Нямам случай.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя сви рамене.
— Нещата вървят добре. Тази година спечелих няколко турнира и съм много доволна. Ще играя в сериите.
Елинор имаше предвид квалификационните турнири за Световните серии по покер. Последния път, когато разговаряхме на тази тема, тя ми каза, че тайната й амбиция е да стане първата жена, спечелила сериите.
— За пръв път ще играеш в сериите, така ли?
Тя кимна и се усмихна и разбрах, че е горда и развълнувана от това.
— Ще започнат съвсем скоро.
— Желая ти успех. Може да дойда и да гледам. Скъп ли е кувертът?
— Двайсет и пет хиляди.
— Брей!
— Сега имам поддръжници. Те плащат.
— Какво имаш предвид?
— Така се прави. Имам поддръжници. Инвеститори. Те плащат, за да участвам в турнирите. Играя с техните пари. Те прибират седемдесет и пет процента от всичко, което спечеля в турнирите. Но не и нощем. Освен ако не участвам в частна игра с високи залози. Инак аз взимам, каквото изкарам.
Кимнах.
— Кои са тези хора? Дали са… Ами, нали се сещаш?
— Почтени? Да, Хари. Те са бизнесмени. Хора от „Майкрософт“. От Сиатъл. Запознах се с тях, когато дойдоха тук да играят. Досега съм им спечелила много пари. Така както вървят нещата с фондовия пазар, те предпочитат да инвестират в мен. И те са доволни, и аз съм доволна.
— Хубаво.
Замислих се за наградата за случая, по който работех. Ако разкриех извършителя, възстановях част от парите и получех част от наградата, можеше дай стана поддръжник. Но това беше неосъществима мечта. Запитах се дали Елинор би взела пари от мен.
— За какво мислиш? — попита тя. — Изглеждаш угрижен.
— За нищо. Сетих за случая, по който работя. Утре трябва да питам нещо следователя на застрахователната компания.
Сервитьорът донесе сметката и аз я платих — вече си бях взел кредитните карти от Елинор. Излязохме от ресторанта и се качихме в колата. Проверих дали чантата ми е под седалката. Потеглихме към „Беладжо“. Разстоянието беше малко, но пътуването продължи дълго заради натовареното движение. Изнервих се, защото не знаех какво ще се случи, когато стигнем там. Погледнах часовника си. Наближаваше десет.
— В колко часа ще играеш?
— Обичам да започвам около полунощ.
— Защо ти харесва да играеш нощем, а не през деня?
— Сериозните играчи идват през нощта. Туристите си лягат. На масата се разиграват повече пари.
Известно време пътувахме мълчаливо, после тя продължи да говори, сякаш не бе спирала.
— Освен това обичам да наблюдавам изгрева, след като изляза от казиното. Чувствам се щастлива, че съм оцеляла още един ден.
Влязохме в „Беладжо“. Елинор взе ключа, оставен на нейното име на гишето за важни гости, и ме поведе към асансьора така, сякаш го бе правила стотици пъти. Влязохме в апартамент на дванайсетия етаж. Беше прекрасен. Имаше всекидневна, спалня и изглед към осветените фонтани в предния двор.
— Хубав е. Имаш богати познати.
— Създавам си репутация. Играя тук четири-пет нощи и това започва да привлича хора. Играчи, които залагат много и искат да играят с мен. Служителите тук го знаят и не искат да играя другаде.
— Изглежда, че нещата вървят добре за теб.
— Не се оплаквам.
— Не знам…
Не довърших мисълта си. Елинор се приближи и застана пред мен.
— Какво не знаеш?
— Не знам какво щях да кажа. Може би щях да попитам какво пропускам. Имаш ли си някого, Елинор?
Тя се приближи още и усетих дъхай.
— Имаш предвид дали съм влюбена ли, Хари? Не, не съм. Още ли вярваш в онова, което ми каза? В теорията за единствения куршум?