— Информацията трябва да остане строго поверителна, Хари. Говорих с Джеймс и когато му обясних какви са обстоятелствата, той нямаше нищо против да ми каже. Условието е информацията да не бъде записвана в доклади и да не разкриваш източника.
— Няма проблем. Пък и вече не пиша доклади.
— Не бързай толкова. Не си ченге, нито адвокат и нямаш юридическа защита.
— Имам разрешително за частен детектив.
— Ако има процес и съдията ти заповяда да разкриеш източника си, ще трябва да го направиш, инак ще те обвинят в неуважение към съда. Което вероятно ще означава да отидеш в затвора. А там никак не обичат бивши ченгета.
— Не ми ги разправяй тия на мен.
— Все пак ти го напомням.
— Добре, разбирам. Но няма да има проблеми.
Истината беше, че не виждах как това може някога да стигне до съда. А вероятността да отида в затвора изобщо не ме притесняваше.
— Хубаво. Джеймс ми каза, че Саймънсън е взел петдесет хиляди долара.
— Само толкова?
— Да. Наистина не е много. Трябвало е да плати на адвоката трийсет и пет процента, а също и да покрие разноските по подаването на иска.
Форман бе получил трийсет и пет процента, работейки по случая без почасово заплащане. Това означаваше, че Саймънсън вероятно бе взел чисто малко повече от трийсет хиляди. Не беше много, когато става дума да напуснеш работата си и Да създадеш империя от луксозни нощни клубове.
Вълнението ми се засили. Подозирах, че сумата е малка, но не и чак толкова малка. Убедеността ми нарасна.
— Форман каза ли нещо друго за случая?
— Само още нещо. Саймънсън настоял за поверително споразумение. Самото споразумение било необикновено. Изисквало не само да няма публично оповестяване за обезщетението, но и да не се вписва в официални документи.
— Ами нали и без това не се е стигнало до съд.
— Знам, но „Банка ЛА“ е корпорация с публично участие. Ето защо поверителното споразумение е изисквало Саймън да използва псевдоним във всички финансови документи, свързани с изплащането на сумата. И отново по негова молба се е представил като господин Кинг.
Замислих се и не казах нищо.
— Как се представих, Хари?
— Отлично, Джанис. Това ми напомни, че свърши страхотно много работа по този случай. Сигурна ли си, че не искаш да вземеш пари?
— Да, сигурна съм. Още съм ти длъжница.
— Сега и аз съм ти длъжник. Искам да направиш едно последно нещо за мен. Току-що реших утре да кажа на властите онова, което знам. Ще е добре и ти да присъстваш. Така ще съм сигурен, че няма да наруша правилата с онези хора.
— Ще дойда. Къде?
— Не искаш ли първо да провериш календара си?
— Знам, че сутринта съм свободна. В кантората ли ще го направиш, или в полицията?
— Нямам полицейски правомощия. Бих искал да е в кантората. Имате ли стая за шест-седем души?
— Ще запазя залата за конференции. В колко часа?
— Девет?
— Добре. Ще дойда по-рано, в случай че искаш първо да поговорим и да обмислим нещата.
— Няма да е зле. Ще се видим в осем и половина.
— Ще те чакам. Смяташ ли, че си готов с всичко?
Имаше предвид дали знам цялата история и дали разполагам с доказателства, които да принудят полицията и ФБР да подновят разследването.
— Сглобявам картината. Може би ще трябва да направя още нещо и после да го дам на някой, който ще получи заповеди за арест.
— Ясно. Ще се видим утре. И наистина се радвам, че успя.
— И аз. Благодаря, Джанис.
След като затворих, се сетих, че бях забравил за автомата за паркиране. Отидох да пусна още монети, но беше късно. Ченгетата ме бяха изпреварили. Оставих глобата на предното стъкло, върнах се в пощата и се обадих на Линдъл.
— Намери ли нещо?
— Голям задник си, Бош. Караш ме да се ровя в кирливите ти ризи.
Досетих се защо е ядосан.
— Регистрационният номер ли?
— Да, регистрационният номер. Не се прави, че не си знаел. На бившата ти съпруга е. Не ми харесва да ме забъркваш в глупостите си. Или я убий, или я забрави.
Не бях съгласен с предложението му. Очевидно го бях вбесил.
— Не знаех, Рой. Извинявай. Имаш право. Не трябваше да те забърквам в това и съжалявам, че го направих.
Последва мълчание и помислих, че съм го умилостивил.
— Рой?
— Какво?
— Записа ли адреса на регистрационния номер?
— Шибан задник!
Той кипя от гняв още една минута, но накрая, макар и без желание, ми каза адреса, на който бе регистрирана колата на Елинор. Нямаше номер на апартамент. Изглежда, повишаването на стандарта й на живот не се изразяваше само в купуването на нова кола. Сега тя живееше в къща.
— Благодаря, Рой. За последен път ти искам подобна услуга. Обещавам. Намери ли нещо за другото, което те попитах?