Тя отпи глътка от безплатното си кафе и се усмихна.
— Дадено.
— Отиди и извади изрезките си по случая Анджела Бентън.
Ръсел присви очи, защото не си го спомняше добре.
— Отначало не беше кой знае какво, но после се вдигна голям шум, когато го свързаха с обира на снимачната площадка на Селма. „Айдолон Продъкшънс“. Говори ли ти нещо?
Тя едва не падна от стола.
— Шегуваш ли се? Четиримата убити са същите онези типове?
— Не съвсем. Само трима от тях. Плюс четвъртия в болницата.
— Тогава кой е четвъртият?
— Мога да ти кажа само това, Кийша. Сега ме остави да се нахраня.
Насочих вниманието си към чинията и започнах да разрязвам храната.
— Страхотно! — възкликна Ръсел. — Ще бъде сензация!
Сякаш четирите трупа в къщата ми не бяха сензация. Лапнах първата хапка и сиропът ме прониза като захарен, куршум.
— Чудесно — изсумтях.
Ръсел взе чантата си и се приготви да стане.
— Трябва да вървя, Хари. Благодаря за кафето.
— Ще ти кажа и още нещо. — Лапнах втори залък, обърнах се към нея и заговорих с пълна уста: — Прочети списание „Лос Анджелис“ отпреди седем месеца. Има статия за четиримата, които притежават всички модни барове в Холивуд. Наричат ги кралете на нощните птици. Прочети материала.
Очите й се разшириха.
— Шегуваш се.
— Не. Прочети статията.
Кийша се наведе и ме целуна по бузата Докато работех в полицията, не го беше правила никога.
— Благодаря, Хари. Ще ти се обадя.
— Сигурен съм.
Тя бързо прекоси ресторанта и излезе. Продължих да се храня. Яйцето беше рохко и се разля върху всичко. Но храната ми се стори най-вкусната, която бях ял през живота си.
Когато най-носле останах сам, се замислих върху въпроса, който Кизмин Райдър бе повдигнала по време на разпита. Начинът на изчезването на Марти Геслер наистина беше съвсем различен от кръвопролитието в „Нат“ с Дорси, Крос и бармана. Вече бях убеден, че Райдър има право. Престъпленията бяха замислени и вероятно дори извършени от различни хора.
— Дорси — казах на глас.
Може би твърде високо. Мъжът през три стола от мен се обърна и ме погледна. Вторачих се в него и го принудих да се наведе към чашата си с кафе.
Повечето ми записки бяха в къщата ми и не можех да си ги взема. Полицейските материали по разследванията бяха в мерцедеса, но там нямаше нищо за случая Геслер. Опитах се да си спомня подробностите около изчезването на агентката на ФБР. Колата, оставена на летището. Използването на кредитната й карта в бензиностанция близо до пустинята за покупката на повече бензин, отколкото може да побере резервоарът на колата. Опитах се да вместя тези факти под ново заглавие с името Дорси. Той бе разкривал престъпления почти трийсет години. Беше умен и бе видял твърде много, за да остави такава следа.
Освен ако…
Докато изям всичко в чинията си, реших, че съм измислил нещо. Огледах се, за да видя дали ме гледа някой, излях още малко сироп в чинията си и го изядох, потапяйки в него вилицата си. Тъкмо се готвех да го направя пак. Когато сервитьорката с яките бедра застана пред мен.
— Приключихте ли?
— А… да. Благодаря.
— Още кафе?
— Може ли в пластмасова чаша?
— Разбира се.
Тя взе чинията и сиропа. Докато мислех какъв да е следващият ми ход, сервитьорката се върна с кафето и го записа на сметката ми. Оставих пет долара на бара и занесох сметката на касата. Там имаше бутилки с кленов сироп, явно ги продаваха. Касиерката видя, че ги гледам, и попита:
— Желаете ли шише сироп?
Изкушавах се, но реших да си остана само с кафето.
— Не. Мисля, че за днес ядох достатъчно сладки неща. Благодаря.
— Нужни са сладки неща. Светът е гаден.
Съгласих се с нея, платих сметката и излязох от ресторанта. Качих се в колата, отворих клетъчния телефон и набрах номера на Рой Линдъл.
— Рой слуша.
— Обажда се Бош. Говорим ли си още?
— Какво искаш? Извинение? Няма да го получиш, да ти го начукам.
— Не. Мога да живея и без извинението ти, Рой. Затова да ти го начукам и на теб. Искаш ли още да я намериш?
Не беше необходимо да споменавам името.
— А ти как мислиш, Бош?
— Добре. — Замислих се за миг как да подходя.
— Бош, да не си затворил?
— Не. Слушай, сега трябва да се видя с един човек. Може ли да се срещнем след два часа?
— Къде?
— Знаеш ли къде е каньонът Бронсън?
— Над Холивуд, нали?
— Да, в Грифит Парк. Ще се срещнем в края на каньона Бронсън. След два часа. Ако не си там, няма да чакам.
— Какво става? Какво си научил?
— Засега е само предчувствие. Искаш ли да се срещнем?
Последва мълчание. После:
— Ще бъда там, Бош. Какво да донеса?