Уместен въпрос. Опитах се да измисля какво ни е необходимо.
— Вземи фенерче и ножовка. Мисля, че ще трябва да донесеш и лопата, Рой.
Думите ми предизвикаха още една пауза.
— А ти какво ще донесеш?
— Само предчувствието си.
— Къде ще ходим там горе?
— Ще ти кажа, когато се видим. Ще ти покажа — отговорих аз и прекъснах връзката.
43
Вратата на гаража на Лотън Крос беше затворена. Микробусът беше паркиран на алеята. Нямаше други превозни средства. Кизмин Райдър още не бе дошла. Всъщност още никой не се бе появил. Спрях зад микробуса, слязох от мерцедеса и потропах на предната врата. След малко на прага застана Дани Крос.
— Току-що те видяхме по телевизията, Хари. Как си?
— Никога не съм бил по-добре.
— Те ли са хората, които направиха това на Лотън?
В очите й се четеше молба. Кимнах.
— Те бяха. Отнесох със собствената му пушка лицето на онзи, който в онзи ден е прострелял Лотън. Доволна ли си, Дани?
Тя стисна устни в усилие да преглътне сълзите си.
— Отмъщението е сладко, нали? Също като сироп за палачинки.
Сложих ръка на рамото й, но не за да я утеша. Внимателно я отместих от входа и влязох. Но вместо да се отправя наляво към стаята на Лотън, тръгнах надясно. Отидох в кухнята и намерих вратата за гаража. Приближих се до двойните чекмеджета пред шевролета и извадих папката с материалите по случая Антонио Маркуел — отвличането и убийството на момчето, чието разкриване бе прославило Крос и Дорси в полицията.
После влязох в стаята на Лотън. Не знам къде отиде Дани, но съпругът й ме чакаше.
— Дават те по телевизията, Хари — каза той.
Погледнах телевизионния екран. Показваха къщата ми от хеликоптер. Видях всички служебни коли и медийни микробуси на улицата отпред и черните найлони, с които бяха покрити труповете. Натиснах копчето и екранът угасна. Обърнах се към Крос и пуснах на коленете му папката със случая Маркуел. Той не можеше да се движи, затова само я погледна и се опита да прочете надписа.
— Е, как се чувстваш? Надървяш ли се, като гледаш какво направи? В твоя случай мнимо надървяне.
— Хари, аз…
— Къде е тя, Лотън?
— Кой? Хари, не знам за какво…
— Знаеш, и още как. Много добре знаеш за какво говоря. Седеше тук като марионетка, но през цялото време ти дърпаше конците. Моите конци.
— Моля те, Хари…
— Не ме моли. Искаше да им отмъстиш и аз бях средството ти. Е, постигна целта си. Погрижих се за всичките, точно както искаше. Както се надяваше. Използва ме успешно.
Лотън не каза нищо и отмести поглед от мен.
— А сега аз искам нещо от теб. Къде с Джак скрихте Март ти Геслер? Искам да я погреба, както е редно.
Той продължи да мълчи. Протегнах ръка и взех папката от коленете му. Сложих я на бюрото, отворих я и започнах да прелиствам документите.
— Не виждах истината, докато един човек, когото съм учил на занаята, не ме накара да я прозра. Каза, че това трябва да е работа на ченге. Това е единственият начин, по който съпротивата на Геслер е могла да бъде преодоляна толкова лесно. И се оказа права. Онези четирима тъпаци нямат необходимия опит — казах и посочих тъмния екран на телевизора. — Виж какво стана, когато дойдоха да ме убият.
Намерих онова, което търсех в папката. Картата на Грифит Парк. Започнах да я разгръщам и гънките й се разкъсаха. Не беше отваряна вероятно от пет години. Там бе отбелязано мястото в каньона Бронсън, където бе открит трупът на Антонио Маркуел.
— И щом започнах да мисля в тази посока, всичко ми стана ясно. Бензинът винаги е бил проблемът. Някой е използвал кредитните й карти и е купил повече бензин, отколкото може да побере резервоарът на колата й. Това е било грешка, Лотън. Голяма. Не че сте купили бензина. Това е било част от погрешното насочване на следата. Но сте купили твърде много. ФБР може и да са решили, че е било камион, и да са търсили шофьор на камион. Но аз смятам, че е бил служебен автомобил „Краун Виктория“. Полицейският модел, който правят за всички отдели. Колите с разширени резервоари, за да не останеш без бензин по време на преследване.
Разгърнах внимателно картата, която показваше множеството криволичещи пътища и пътеки в огромния планински парк. Там бе обозначен и общественият път през каньона Бронсън, и аварийното шосе, навлизащо по-навътре в скалистия терен. Картата показваше и района с пещерите и тунелите, който бе изоставен, когато каньонът бе превърнат в каменна кариера. Скалите там бяха натрошени и използвани за шосе на запад. Сложих картата на неподвижните колене и ръце на Крос.
— Мисля, че двамата сте проследили Геслер от Уестуд. После сте я спрели на някое уединено място в прохода. Използвали сте синята лампа на колата си и тя си е помислила: „Няма проблем, те са ченгета“. А после сте я сложили в багажника на служебния автомобил с големия резервоар. Единият от вас е карал колата й до летището, а другият го е следвал и после го е качил. Вероятно сте блъснали колата й в друга кола или в някой стълб. Хитър щрих. Отново заблуда. После сте отишли в пустинята и сте използвали картата й за бензин. Пак умело насочване в погрешна посока. И накрая сте я закарали на скрито място и сте я убили. Кой от двама ви го направи, Лотън? Кой й отне живота? — Не очаквах отговор и не получих такъв. Посочих картата и продължих: — Смятам, че е станало така. Отишли сте на място, което сте познавали и където никой няма да търси Марти Геслер, защото всички ще търсят в пустинята. Искали сте да я скриете, но и да имате достъп до нея, нали? Да знаете точно къде е. Тя е била асото в колодата ви, нали? Щели сте да я използвате, за да ги изнудвате. Марти и компютърът й. Връзката е била в компютъра. Ако Геслер и компютърът бъдат открити, връзката ще бъде направена и полицията ще потропа на вратата на Лайнъс Саймънсън.