Но това не се случи. Стигнах до вратата и се наложи да натисна звънеца. Чух камбанен звън и зачаках. Преди да позвъня отново, една шейсетгодишна латиноамериканка отвори вратата. Беше дребна, с приветливо, но уморено лице. Изражението й беше такова, сякаш ми съчувстваше за обга-рянията от огнестрелно оръжие по лицето. Не беше в униформа, но предположих, че е прислужница. Елинор имаше прислужница. Трудно ми беше да си го представя.
— Елинор Уиш тук ли е?
— За кого да предам?
Английският й беше добър и имаше съвсем лек акцент.
— Кажете, че е дошъл съпругът й.
Видях тревогата в очите й и осъзнах, че съм изтърсил глупост.
— Бившият й съпруг — побързах да се поправя. — Просто й кажете, че е дошъл Хари.
— Моля, почакайте.
Кимнах и тя затвори вратата. Чух, че дори я заключи. Докато чаках, усетих как горещината прониква през дрехите и черепа ми. Слънчевите лъчи се отразяваха навсякъде около мен. Вратата се отвори едва след пет минути и на прага застана Елинор.
— Как си, Хари?
— Чувствам се добре.
— Видях те по телевизията. По Си Ен Ен.
Кимнах, без да кажа нищо.
— Колко жалко за Марти Геслер — добави Елинор.
— Да — отговорих аз, после дълго мълчахме.
— Какво правиш тук, Хари?
— Не знам. Исках да те видя.
— Как разбра къде живея?
Свих рамене.
— Нали съм детектив. Поне бях.
— Трябваше първо да ми се обадиш.
— Знам. Трябваше да направя много неща, но не ги направих, Елинор. Извинявай. Съжалявам. За всичко. Ще ме пуснеш ли да вляза, или ще ме държиш да се потя на слънцето?
— Преди да влезеш, трябва да ти кажа, че не исках да става така.
Нещо стегна гърдите ми, когато тя отстъпи назад и отвори широко вратата. Влязох във фоайето. Сводести входове водеха в три посоки.
— Какво не си искала да става?
— Да отидем във всекидневната — отговори Елинор.
Минахме през средната арка и се озовахме в подредена и добре обзаведена стая. В единия ъгъл имаше пиано, което привлече погледа ми. Елинор не свиреше на пиано, освен ако не бе започнала да го прави, след като ме напусна.
— Искаш ли нещо за пиене, Хари?
— Само вода. Тук е много горещо.
Тя кимна и излезе. Огледах помещението. Не познах нито един от мебелите от апартамента, където я бях посетил. Всичко беше ново и различно. На задната стена на всекидневната имаше остъклени плъзгащи се врати, водещи към басейн. Около басейна имаше бяла пластмасова ограда, каквато слагат хората с деца като предпазна мярка.
Изведнъж загадките на Елинор започнаха да ми се изясняват. Уклончивите отговори. Багажникът на колата, който не може да се отвори. Хората слагат детски колички в багажниците. Или омалели детски дрешки. Хората с деца.
— Хари?
Обърнах се и видях Елинор. До нея стоеше момиченце с черна коса и очи. Държаха се за ръцете. Детето приличаше на Елинор. Същата вълниста коса, сочни устни и чип нос. И ме гледаше по същия начин като Елинор.
Но очите не бяха нейните. Виждах тези очи, когато се погледнех в огледалото. Очите на момиченцето бяха моите.
Усетих внезапен прилив на чувства. Не всички бяха положителни. Ала не можех да откъсна очи от детето.
— Елинор…
— Това е Мади.
— Мади?
— Съкратено от Маделин.
— На колко години е?
— Вече на четири.
Мислите ми се върнаха назад. Спомних си последния път, когато бяхме заедно, преди Елинор да ме напусне. В къщата на хълма. Може би бе станало тогава. Елинор сякаш прочете мислите ми.
— Сякаш е трябвало да стане така. Нещо, което да ни накара никога да не се…
Тя не довърши.
— Защо не ми каза?
— Изчаквах подходящ момент.
— Кога щеше да стане това?
— Предполагам, че сега. Ти си детектив. Мислех, че ще искаш сам да разбереш.
— Не е честно.
— А кое би било честно?
Обзеха ме две противоречиви чувства. Едното беше гняв, а другото — въодушевление. Първото водеше към тъмната бездна в сърцето, дяволска купа за пунш, пълна с взаимни обвинения и отмъстителност. Можех да гребна пълна чаша от нея. Второто ме водеше далеч от всичко това. Към шосе „Рай“. Към светли и благословени дни и святи нощи. Към мястото, откъдето идва изгубената светлина. Моята изгубена светлина.
Знаех, че мога да избера само единия път. Отместих очи от момиченцето и погледнах Елинор. По лицето й се стичаха сълзи, но в същото време тя се усмихваше. Разбрах кой път трябва да избера и че нещата в сърцето са неизброими. Пристъпих напред и приклекнах пред детето. От работата си с малки свидетели знаех, че е най-добре да подходиш към тях на тяхното ниво.
— Здравей, Мади — казах на дъщеря си.