Граф дьо Поатие се бе погрижил да отстрани от себе си всички символи на кралското величие. Креслото му беше в средата на подиума, но той заповяда да не поставят балдахин над него. Облечен беше в тъмни дрехи без никакво украшение. Сякаш казваше с вида си: „Монсеньори, събрали сме се да работим.“ Единственият му отличителен знак бяха тримата сержанти, застанали прави зад него: той осигуряваше упражняването на върховната власт, без обаче да се счита облечен в нея.
Затова пък грижливо бе подготвил залата и бе накарал шамбеланите си да определят мястото на всеки присъствуващ, съгласно доста произволен, но строг церемониал, в който се разпознаваха методите на Филип Хубави.
Вдясно от Филип беше седнал Шарл дьо Валоа, а веднага след него конетабълът Гоше дьо Шатийон, за да наблюдава бившия константинополски император и да го изолира от групичката му. Филип дьо Валоа беше настанен през шест стола от баща си. От лявата си страна Поатие бе сложил чичо си Луи д’Еврьо, после брат си Шарл дьо Ла Марш, като по този начин не му даваше възможност да съгласува мнението си с Валоа по време на заседанието и да се откаже от дадената от тях двамата дума четири дни преди това.
Но вниманието на граф дьо Поатие бе насочено главно към братовчед му Бургундския херцог, настанен от другата страна на подиума и ограден от графиня Мао, престолонаследника на Виеноа, Савойския граф и Ансо дьо Жоенвил.
Филип знаеше, че младият херцог ще говори от името на майка си, херцогиня Анес, която като дъщеря на Луи Свети се ползваше с голям престиж сред бароните. Всичко, което беше свързано със спомена за Луи Свети, беше обект на почит. Малцината останали живи, които можеха да кажат, че са го виждали или са му служили, които бяха разговаряли с него или се бяха радвали на обичта му, бяха едва ли не свещени.
Достатъчно би било Йод Бургундски да каже: „Майка ми, дъщеря на владетеля ни Луи Свети, който я благословил и я целунал по челото, преди да потърси смъртта си в поганската земя…“ и всички присъствуващи щяха да се развълнуват.
За да обезсили подобна маневра, Филип дьо Поатие беше вмъкнал в играта си една много важна и съвсем неочаквана фигура: Робер дьо Клермон, другия жив потомък от единадесетте деца на канонизирания крал, шестия и най-малък негов син. Държаха на всяка цена на благословията на Луи Свети? Чудесно, Поатие им я поднасяше!
Освен това присъствието на Робер дьо Клермон не мина незабелязано, а направи голямо впечатление, защото от много отдавна вече той не се мяркаше в двора. Беше се появил за последен път преди около пет години. Бяха го почти забравили и когато си спомняха за него, никой не се осмеляваше да говори високо.
Всъщност чичо Робер беше луд, откакто едва двадесет и четири годишен го бяха праснали с боздуган по главата. Буйна, но рядко проявяваща се лудост с дълги периоди на затишие, които бяха дали възможност на Филип Хубави да го използва понякога за показни мисии. Старецът не беше опасен с приказките си: той почти не говореше. Беше опасен с евентуалните си постъпки, защото нищо не предвещаваше пристъпа на криза, а прихванеше ли го, той се нахвърляше с меч в ръка срещу близките си. Тогава предлагаше мъчителната гледка на шестдесетгодишен барон, не само с величествена външност, а и с благородно потекло, който внезапно почва да троши мебели, да раздира завеси и да преследва прислужничките, превърнали се за него в противници на турнири.
Граф дьо Поатие беше наредил той да седне на другия край на естрадата, точно срещу Бургундския херцог, при това близо до една врата. Двама грамадни оръженосци стояха недалеч от него, натоварени да го обезвредят при най-малка опасност. Презрителният, отегчен и отсъствуващ поглед на Робер дьо Клермон блуждаеше по лицата на присъствуващите, спираше се внезапно на някое от тях, изпълнен с мъчително безпокойство поради изплъзващия се спомен, после угасваше.
Непосредствено до лудия бе седнал синът му, Луи Бурбонски, той пък куц. Това обстоятелство като че ли открай време му бе пречило да атакува, но не и да бяга, както бе показал при Куртре. Отпуснат, недъгав и боязлив, Луи Бурбонски за сметка на това не беше лишен от прозорливост. Затова по стар навик се беше присъединил към по-силната партия.
От тези двама феодални владетели, единият поразен в главата, а другият — в краката, щеше да води началото си дългата Бурбонска династия.
Така че на това събрание на 16 юли 1316 година се бяха събрали и трите клона на Капетите, които цели пет века щяха да царуват над Франция. Този ден трите династии можеха да се любуват било в залеза или в изгрева си: Капетите по права линия скоро щяха да угаснат с Филип дьо Поатие и дьо Ла Марш. Династията Валоа щеше да ги последва с тринадесет крале, като се почне със сина на Шарл. И най-сетне Бурбонската династия щеше да се появи на трона едва след изчезването й, когато още веднъж щеше да се наложи да се търси пак потомък на Луи Свети за крал. Всяко прекъсване на някоя от трите династии щеше да бъде съпътствувано с изтощителни, опустошителни войни. И всяка династия щеше да завърши с трима братя…