Сложното съчетание между постъпките на хората и непредвидените им съдби винаги ще предизвиква удивление. Цялата история на френската монархия в продължение на пет века, ведно с величието и драмите, е обусловена от правилника за наследяване на короната, прочетен на прословутия 16 юли от Мил дьо Ноайе, бивш маршал на войските и съветник в съда, пред „първите хора на кралството“.
Насядали по пейките или облегнати на стените, барони, прелати, висши сановници, доктори, юристи и делегати на парижките граждани го бяха изслушали внимателно. Филип дьо Поатие ги гледаше, присвил очи, за да преодолее късогледството си, което замъгляваше леко лицата и размазваше очертанията на групите.
„Имам син, имам син — казваше си той, преизпълнен от щастие, — а те ще узнаят това едва утре. Готвеше се да посрещне атаката на Бургундския херцог, но тя дойде от другаде.“
На това събрание присъствуваше един мъж, когото нищо не можеше да уплаши: благородната кръв не му правеше впечатление, защото беше от възможно най добро потекло; не се прекланяше пред силата, защото беше в състояние да тръшне на земята вол и не се поддаваше на никакви комбинации, защото мреше да крои най-всевъзможни самият той. Този мъж беше Робер д’Артоа. Той именно стана веднага, след като Мил дьо Ноайе прочете правилника, за да започне битката, без да е съгласувал изказването си с когото и да било.
Тъй като всички в този ден се перчеха със семействата си, и той бе довел майка си, Бланш Бретанска, съвсем дребна женица с тясно лице, бели коси и крехки крайници, която като че ли никога не можеше да се начуди как е родила този чутовен исполин.
Разперил лакти и пъхнал пръсти в сребърния си колан, Робер изтърси:
— Смаян съм, монсеньори, че ни се предлага нов правилник за наследяване на короната, измайсторен изцяло с оглед на обстановката, макар че вече съществува правилник, продиктуван от покойния ни крал.
Всички очи се обърнаха към граф дьо Поатие и някои присъствуващи се попитаха тревожно дали не са потулили някак част от завещанието на Луи X.
— Не ми е ясно, братовчеде, за какъв правилник говорите. Вие сте присъствували на последните минути на врат ми заедно с много други барони, които са тук, и никой не ми е споменавал, че той е изказал някакво желание по този въпрос.
— Затова пък, братовчеде — отвърна подигравателно Робер, — когато казвам „последния ни крал“, не говоря за брат ви Луи X, бог да го прости!…, а за баща ви, любимия ни повелител Филип Хубави… бог да прости и него!… Та крал Филип, значи, бе решил, написал и бе накарал перовете да се закълнат, че ако той самият умре, преди синът му да е достатъчно голям, за да царува, кралските функции и регентската длъжност трябва да бъдат дадени на брат му, монсеньор Шарл, граф дьо Валоа. Така че, братовчеде, тъй като никакъв друг правилник не е бил изготвян междувременно, струва ми се, че трябва да приложим именно него.
Бланш Бретанска одобряваше с кимане на глава, усмихваше се с беззъбата си уста и местеше наоколо живите си блестящи очи, като подканяше с поглед съседите си да одобрят изявлението на сина й. Не можеше този бърборко да каже нещо, този заядливец да заведе дело, този злосторник да извърши някое насилническо или измамническо действие, без тя да се възхищава като на откровение или чудо. Граф дьо Валоа й благодари безмълвно, като сведе клепачи.
Филип дьо Поатие, облакътен на едната облегалка на креслото си, бавно махна с ръка.
— Възхищавам ви се, Робер, възхищавам се, че така ревностно сте готов да изпълните волята на баща ми, а неохотно се покорявахте на справедливите му нареждания, докато беше жив. Започвате да имате по-добри чувства с възрастта, братовчеде! Бъдете спокоен. Именно волята на крал Филип се стараем да зачетем. Нали така, чичо? — обърна се той към Луи д’Еврьо.
Луи д’Еврьо, който от месец и половина насам се противопоставяше на маневрите на Валоа и Робер д’Артоа, взе думата.
— Правилникът, на който се позовавате, Робер, е в сила по отношение на заложения в него принцип, но не може да важи безкрайно за едно и също лице. Ако нещо подобно се случи с френската корона след петдесет или сто години, няма да търсят брат ми Шарл, за да го направят регент на кралството… колкото и дълго да му пожелавам да живее. Бог не е създал Шарл вечен специално за тази цел. Като постановява, че регентството се пада на по-възрастния брат, правилникът посочва именно Филип и затова онзи ден положихме клетва пред него. Така че не поставяйте отново на обсъждане въпрос, който вече е решен.