— Сега ще ти бъда леля.
— Защо пък леля? — попита сирачето.
— Защото ще се оженя за вуйчо ти.
Една от най-малките дъщери на граф дьо Валоа, вече дресирана да донася за всичко, се втурна в замъка, намери баща си, който заговорничеше заедно с Бланш Бретанска и няколко феодали от своята партия и му предаде какво бе чула. Шарл стана, отметна стола си назад и се втурна с главата напред към стаята, където се намираше регентът.
— А, драги чичо, добре дошъл! — възкликна Филип дьо Поатие. — Тъкмо се канех да пратя някого да ви повика, за да бъдете свидетел на договора ни.
И той му подаде договора, който Мил дьо Ноайе беше завършил със следните думи:
„…за да подпишем заедно с всичките си роднини съглашението, което сключихме с добрия ни бургундски братовчед и по което сме напълно съгласни.“
Горчива седмица за бившия константинополски император. Не му оставаше нищо друго освен да преглътне и тази неприятност. Луи д’Еврьо, Мао д’Артоа, престолонаследникът на Виеноа, Амеде Савойски, Шарл дьо Ла Марш, Луи Бурбонски, Бланш Бретанска, Ги дьо Сен-Пол, Анри дьо Сюли, Гийом д’Аркур, Ансо дьо Жоенвил и конетабълът Гоше дьо Шатийон сложиха след него подписите си под сключеното съглашение.
Късната юлска вечер се спускаше над Венсен. Земята и дърветата бяха още пропити от дневната жега. Повечето гости си бяха отишли.
Регентът излезе да се поразходи под дъбовете заедно с най-преданите си приближени, които го придружаваха още от Лион и бяха осигурили тържеството му. Те се пошегуваха малко по повод дървото на Луи Свети, което не можеха да намерят. Внезапно регентът каза:
— Монсеньори, сладка радост изпълва сърцето ми. Моята добра съпруга днес ми роди син.
И дълбоко, с щастие и наслада пое дъх, сякаш въздухът на френското кралство беше негова собственост.
Той седна върху мъха. Облегнал гръб на ствола на едно дърво, наблюдаваше капризните очертания на листата върху все още розовото небе, когато конетабълът Гоше дьо Шатийон се приближи до него с широки крачки.
— Нося ви лоша новина.
— Толкова скоро! — промълви регентът.
— Братовчед ви Робер е поел преди малко за Артоа.
Втора част
АРТОА И КОНКЛАВЪТ
I. ПРИСТИГАНЕТО НА ГРАФ РОБЕР
Дванадесетима конника, идващи от Дулан и водени от исполин в кървавочервена ризница, прекосиха в галоп селото Букмезон и спряха на сто тоаза оттам. От това място се разкриваше широко плато, засято с жито, прорязано от дерета и букови горички, което се спускаше терасовидно към залесения хоризонт.
— Оттук почва Артоа, монсеньор — каза един от конниците, месир Жан дьо Варен, като се обърна към водача на групата.
— Моето графство! Ето го най-сетне моето графство — възкликна исполинът. — Ето я славната ми земя, на която не съм стъпвал цели четиринадесет години!
Обедната тишина тегнеше над нивята, залени от слънце. Чуваше се само шумното дишане на уморените коне и жуженето на бръмбарите, пияни от жегата.
Робер д’Артоа скочи рязко от коня, като хвърли юздата на прислужника си Лорме, покатери се по крайпътния насип и влезе в първата нива. Другарите му останаха по местата си, защото не искаха да нарушат самотната му радост. Робер се придвижваше с крачки на колос през натежалите вече класове, които стигаха чак до бедрата му. Той ги галеше с ръка, както се гали косъма на покорен кон или русите коси на любовница.
— Моята земя, моето жито! — повтаряше той.
Внезапно той се хвърли в нивата, просна се и се затъркаля като обезумял в нея, сякаш искаше да се слее с житните стъбла. Захапваше класовете със зъби, за да стигне до сърцевината на зърното и да вкуси млечната му сладост един месец преди жътвата. Не усещаше, че разкървавява устните си от осилите на пшеницата. Опияняваше се от синьото небе, сухата пръст и мириса на скърцащите стъбла, като нанасяше сам толкова щети, колкото цяло стадо глигани. Изправи се, горд, с изпомачкани дрехи и се върна при спътниците си, стиснал в шепата си няколко грубо откъснати класа.
— Лорме — заповяда той на прислужника си, — откопчай ризницата ми и развържи бронята ми.
Когато нареждането му беше изпълнено, той пъхна шепата жито под ризата си, до самата кожа.
— Заклевам се, монсеньори — извика той гръмогласно, — че тези зърна ще останат до гърдите ми, докато не си възвърна цялото графство, до последната нива! А сега, на бой!
Той яхна отново коня си и препусна в галоп.
— Лорме — подвикна исполинът и вятърът понесе думите му, — нали земята тук кънти по-хубаво под копитата на конете ни?
— Естествено, естествено, монсеньор — отвърна му кръволокът с нежно сърце, който споделяше всяко мнение на барона. — Но ризницата ви е разхлабена, спрете за малко да ви я пристегна.