Те яздиха известно време в същото темпо. После платото внезапно се сниши и Робер съзря в една обширна ливада блесналата под слънчевите лъчи армия от хиляда и осемстотин мъже в брони, дошла да го посрещне.
— О, Варен! Каква хубава работа си свършил, братко! — извика Робер замаян.
Щом рицарите от Артоа го познаха, от всички редици се чуха мощни възгласи:
— Нека бъде добре дошъл нашият граф Робер! Дълъг живот на милия ни владетел!
И най-усърдните пришпориха конете си към него. Железните наколенници дрънчаха, копията се люшкаха като друга житна нива.
— Ах, ето Комон! Ето го и Суастр! Познавам ви по гербовете, другари мои! — мълвеше Робер.
През вдигнатите наличници на шлемовете им се виждаха лицата им, плувнали в пот, но искрящи от войнствено въодушевление. Много от тях, дребни селски феодали, носеха старомодни бойни доспехи, наследени от баща им или чичо им, пригодени криво-ляво за техния ръст. Преди да се мръкне, те щяха да протрият кожата им там, където се съединяват отделните им части и щяха да покрият телата им с кървящи рани. Затова всички носеха в багажа, поверен на оръженосците им, специален мехлем и платнени ивици, за да се превържат.
Пред погледа на Робер бяха изложени всички образци на военната мода от един век насам, всички видове шлемове и старинни островърхи каски. Някои дълги ризници и тежки шпаги датираха от последния кръстоносен поход. Провинциалните контета се бяха накичили с пера от петел, фазан или паун. Други бяха втъкнали в шлемовете си позлатен дракон, а един дори бе закрепил бюст на гола жена, който много го отличаваше от другите.
Късите им щитове бяха прясно пребоядисани и на тях личаха в ярки цветове семейните им гербове, по-прости или по-сложни в зависимост от степента на благородническото им старшинство, като най-скромните принадлежаха естествено на най-старите родове.
Жан дьо Варен представяше рицарите на Робер:
— Ето Сен-Вьонан, ето Лонвилер, ето Недоншел…
— Ваш васал, монсеньор, ваш васал — казваше всеки, щом произнесоха името му.
— Васал Недоншел… Васал Байианкур,… Васал Пикини… — отвръщаше Робер, като минаваше пред тях.
Той обеща на няколко младока, изпънали тела и много горди с облечените за пръв път военни доспехи, че лично той ще им даде рицарско звание, ако се покажат храбри в предстоящите схватки.
После реши още начаса да назначи двама маршали, както в кралската войска. Най-напред се спря на месир дьо Опонлийо, който бе положил големи старания да събере това шумно благородническо опълчение.
— И освен вас… ще взема… теб, Бовал! — обяви Робер. — Регентът си има за маршал един Бомон, аз пък ще имам Бовал!
Дребните феодали, жадни за игрословици и каламбури, акламираха със смях Жан дьо Бовал, който бе избран заради името си.
— Монсеньор Робер — обърна се към д’Артоа Жан дьо Варен, — накъде искате да поемем сега? В Сен-Пол ли ще отидем най-напред или право в Арас? Цялото Артоа е ваше, остава ви само да изберете.
— Кой път води за Есден?
— Този, по който сте тръгнали, монсеньор. Той минава през Фреван.
— Отлично. Искам да отида право в замъка на дедите си.
Трепет на безпокойство премина през редиците на рицарите. Истинска беда беше, че още с пристигането си Робер пожела да отиде право в Есден.
Месир дьо Суастр, същият, който бе забучил една гола жена на шлема си и който много се бе отличил предишната есен по време на размириците, каза:
— Страхувам се, монсеньор, че замъкът не е в състояние да ви приюти.
— Защо? Още ли е зает от месир Брос, когото моят братовчед Вироглавия настани там?
— Не, не, ние прогонихме Жан дьо Брос, само че опустошихме малко нещо замъка.
— Опустошихте? Но нали не сте го изгорили?
— Не, не, монсеньор, стените си стоят.
— Само че сте го поограбили, така ли, момчета? Ех, ако е само това, добре сте направили. Всичко, което принадлежи на Мао измамницата, на Мао свинята, на Мао мръсницата, е ваше монсеньори, и можете да го разпределите помежду си!
Как да не обичаш такъв щедър владетел? Съюзниците му закрещяха отново, че желаят дълъг живот на милия граф Робер и бунтовническата армия потегли към Есден.
Пристигнаха късно следобед пред четиринадесетте кули на укрепения град на графовете Артоа. Само замъкът заемаше площ от дванадесет „мери“ — или приблизително пет хектара.
Колко данъци, мъки и пот бе струвала на хорицата от околността тази приказна сграда, предназначена, както им бяха казали, да ги пази от бедствията на войната! Междувременно войните се редуваха една след друга, а закрилата на замъка беше доста нереална. И тъй като обикновено боевете се водеха главно за превземане на замъка, населението предпочиташе да се свира в къщурките от кал и слама, молейки бога лавината да мине встрани от тях.