— Има едно оплакване, монсеньор, което се отнася не само до Артоа, но до цялото кралство. Готов съм да се обзаложа, че на регента няма да му бъде безразлично, ако се разкрие как е умрял брат му Луи X.
— Дявол го взел! Жерар, и ти ли подозираш това, което подозирам аз? Имаш ли доказателство, че и в тази работа има пръст лошотията на леля ми?
— Доказателство, доказателство, монсеньор, лесно е да се каже! Но затова пък безспорно съмнение, което може да се подкрепи със свидетелски показания. Познавам една дама в Арас, която се нарича Изабел дьо Фериен, и сина й Жан. И двамата продават разни магьоснически работи и са доставили на някаква си придворна госпожица Беатрис д’Ирсон…
— Онази ли? Някой ден ще ви я подаря, другарчета — заяви Робер. — Виждал съм я няколко пъти и само по вида и отгатвам, че си я бива за онази работа!
— Та двамата Фериен й доставили за госпожа Мао отрова за убиване на елени две седмици преди да умре кралят. Което може да се използва срещу елени, би могло да послужи и срещу крал.
Бароните хлъцнаха от удоволствие и показаха, че са оценили по достойнство тази игра на думи.
— Било е във всеки случай отрова за рогоносец! — подсили игрословицата Робер. — Бог да прости рогоносеца, братовчед ми Луи!
Смеховете се засилиха.
— А това изглежда още по-вярно, месир Робер, защото тази Фериен се хвалела миналата година, че приготвила еликсира, който одобрил месир Филип, когото вие наричате Късогледия, и госпожа Жана, дъщерята на Мао…
— …развратница като майка си! Сбъркахте, мои барони, че не удушихте тази усойница, когато беше затворена тука миналата есен — каза Робер. Тази Фериен и синът й ми са нужни. Погрижете се да ги задържите, щом пристигнем в Арас. Сега да похапнем, защото ужасно изгладнях през този ден. Заколете най-големия вол в обора и го опечете цял-целеничък. Изловете в езерото всички шарани на Мао и донесете виното, което не сте успели да изпиете.
Два часа след това, когато се мръкна, гордата дружина беше мъртво пияна. Робер изпрати Лорме, който доста добре понасяше смесването на разни вина, да потършува в града заедно с една солидна свита и да доведе момичетата, необходими за веселото настроение на бароните. Не придирваха много дали жените, които извличаха от постелите им, бяха девойки или майки. Лорме подкара към замъка цяло стадо по нощници, блеещо от ужас. Опустошените спални на Мао се превърнаха тогава в поле на пикантна борба. Виковете на жените възбуждаха още повече похотта на рицарите, които ги вземаха с пристъп, както биха атакували неверниците, съревноваваха се по постижения в развлечението и се нахвърляха по трима на една и съща плячка. Робер дръпна за косите, лично за себе си, най-добрите парчета, без да се церемони да ги разсъблича. Тъй като тежеше над двеста ливри, жертвите му не можеха да гъкнат под него. В същото време месир дьо Суастр, загубил красивия си шлем, се беше превил на две с ръце на сърцето и повръщаше като олук при буря.
После нашите храбреци захъркаха един след друг. Един-единствен човек би бил достатъчен тази нощ, за да изколи без мъка цялото благородничество на Арас.
На другия ден една армия с омекнали крака, надебелели езици и размътени мозъци потегли за Арас. Единствен Робер изглеждаше свеж като току-що, извадена от реката щука и това му спечели окончателно възхищението на войниците му. Правеха почивки по пътя, защото Мао притежаваше няколко други замъка в околността, чийто вид вдъхна смелост у бароните.
Но когато в деня на света Магдалена Робер се настани в Арас, напразно търсеха споменатата Фериен. Тя беше изчезнала.
II. ПАПСКИЯТ ЛОМБАРДЕЦ
В Лион кардиналите бяха все още затворени. Те си бяха въобразили, че регентът ще се умори. Затворничеството им продължаваше вече цял месец. Седемстотинте въоръжени мъже на граф дьо Форез все още стояха на стража около църквата и манастира на Грешните братя. И ако граф Савели, маршал на конклава, носеше постоянно със себе си ключовете, те не му вършеха особена работа, тъй като отключваха само зазидани врати.
С всеки изминат ден кардиналите престъпваха устава на Григорий и то без никакви угризения, след като спрямо тях прилагаха принуда и сила. Те не пропускаха да повтарят това всеки ден на граф дьо Форез, когато подадеше глава през тесния отвор, който служеше за подаване на храната, без да сваля шлема си. И той от своя страна всеки ден им отговаряше, че е длъжен да наложи закона на конклава. Този диалог между глухи можеше да продължава още дълго.
Кардиналите вече не живееха заедно, както предписваше уставът. Макар че корабът на църквата на якобинците беше обширен, много скоро стана невъзможно да го обитават почти сто души върху постели от слама. Най-вече заради вонята, която се носеше в лятната жега.