— Нима щом бог се е родил в обор, неговият викарий трябва непременно да бъде избран в кочина? — заявяваше един от италианските кардинали.
Така че прелатите бяха заели и свързания с църквата манастир, включен в същата сграда. Те изтласкаха монасите и криво-ляво се настаниха по трима в килия или в стая от странноприемницата, която очевидно беше затворена за пътници. Капеланите и младите благородници заемаха трапезариите.
И режимът с намалената дневна дажба не беше спазван. Пък и в противен случай скоро щеше да има събрание от скелети. Така че кардиналите си доставяха известни лакомства отвън, предназначени уж за абата и монасите. Прилагаха голямо умение и постоянство за нарушаване тайната на съвещанията си. Всеки ден конклавът пращаше или получаваше писма, пъхнати в хляба или между чиниите. Часът, когато донасяха яденето, беше станал час на пощата, и кореспонденцията, която „ръководеше“ съдбата на християнския свят, беше доста омазнена.
Граф дьо Форез уведомяваше регента за всички тези пропуски, а той изглеждаше доволен. „Колкото повече грешки и нарушения допуснат, толкова по-строго ще ги накажем, когато му дойде времето — заявяваше той. — Колкото до посланията, давайте им път, но ги отваряйте мимоходом възможно най-често, за да ми разкривате съдържанието им“.
Така те узнаха, че са били издигнати и почти веднага свалени четири кандидатури: най-напред на Арно Нувел, бивш абат дьо Фонфроад, за когото граф дьо Поатие бе казал недвусмислено посредством Жан дьо Форез, че „не намира този кардинал достатъчно добре разположен към френското кралство“. След него бяха пропаднали и кандидатурите на Гийом дьо Мандагу, на Арно дьо Палагрю и на Беранже Фредол старши. Гасконци и провансалци се проваляха взаимно. Стана известно също, че страшният Каетани беше започнал да омръзва на част от италианците и дори на собствения си братовчед Стефанески с долните си интриги и с налудничавите си безмерни клевети.
Та нали той предложил шеговито — знаеше се обаче стойността на подобни думи в неговата уста! — да се обърнат към дявола и да се допитат до него за избора на папа, щом бог като че ли не желае да им покаже на кого от тях се е спрял.
Дюез бе отговорил с едва чутия си глас:
— Не за първи път, монсеньор Франческо, сатаната ще заседава заедно с нас.
Ако случайно Каетани поискаше свещ, тутакси почваха да шушукат, че ще стопи восъка, за да направи магия.
До неочакваното им интерниране кардиналите се бяха опълчвали един срещу друг било поради теологични разногласия, било заради престиж или интерес. Но сега обстоятелството, че живеят вече цял месец заедно в едно ограничено пространство, беше породило помежду им ненавист поради лични, едва ли не физически причини. Някои бяха много небрежни към външността си, не се бръснеха, нито пък се миеха и се отдаваха свободно на естествените си потребности. Даден кандидат се опитваше вече да спечели гласове не с обещания за пари или привилегии, а споделяйки дневната си дажба с най-лакомите, нещо, изрично забранено. И тогава почваха да предават от ухо на ухо:
— Камердингът пак изяде три порции от своята партия…
Ако посредством подобни сделки успяваха да задоволят някак стомасите, съвсем не беше така с другите им апетити. Целомъдрието, на което някои кардинали много малко бяха свикнали, ги направи раздразнителни. Между провансалците се носеше следната игрословица:
— Ако д’Ок е готов на всичко, за да задоволи своето тяло, Колона пък не биха се отказали от ничие тяло.
Защото двамата Колона, чичото и племенникът, благородници с атлетическо телосложение, създадени много повече да носят ризница, а не расо, преследваха младите си придружители из коридорите на манастира, като им обещаваха пълно опрощение на греховете.
Постоянно си навираха в очи стари грешки:
— Ако не бяхте канонизирали Селестен… Ако не бяхте, се отрекли от Бонифаций… Ако не се бяхте съгласили да напуснем Рим… Ако не бяхте осъдили тамплиерите…
Обвиняваха се взаимно в недостатъчно милеене за църквата, в тщеславие и продажност. Ако човек чуеше какво разправят кардиналите едни за други, би решил, че никой от тях не заслужава да бъде дори селски викарий.
Единствен монсеньор Дюез изглеждаше безчувствен към неудобствата, интригите и злословията. От две години насам той така бе объркал отношенията между колегите си, че нямаше вече нужда да се намесва и можеше да остави подмолните си машини да се движат от само себе си. По природа и по навик непридирчив към яденето, слабата храна не го измъчваше никак. По собствен избор споделяше килията си с двама нормандски кардинали, присъединили се към провансалците, Никола дьо Фреовил, бивш изповедник на Филип Хубави, и Мишел дю Бек. Много слаби, за да образуват партия, те не бяха между „кандидатите“. Не се страхуваха от тях и съжителството им с Дюез не можеше да изглежда като заговор. Впрочем Дюез рядко биваше с тях. В определени часове той се разхождаше, във вътрешния двор на манастира, подпрян обикновено на ръката на Гучо, който постоянно му препоръчваше: