— Вие сте мъдър, монсеньор, безспорно сте мъдър — отвърна конетабълът. — Не мислех, че на стари години ще ми е съдено да служа с такова удоволствие на толкова умен владетел, който е три пъти по-млад от мен.
В същото време регентът помоли чрез граф дьо Форез папата да забави малко интронизацията. Макар съвсем основателно да бързаше с утвърждаването на избора си, Йоан XXII се съгласи любезно да отложи церемонията с две седмици.
Но когато те изтекоха, смутовете в Артоа далеч не бяха стихнали, а договорът с фламандците щеше да бъде ратифициран едва на първи септември. Филип поиска, този път с посредничеството на престолонаследника на Виеноа, ново отлагане на церемонията. За изненада на регента този път Йоан XXII прояви внезапно твърдост и едва ли не грубост и я насрочи за 5 септември.
Той държеше на тази дата по много важни причини, които пазеше в тайна: между другото те не бяха известни на повечето хора. На 5 септември 1300 година той бе ръкоположен за епископ на Фрежюс. Пак в началото на септември 1309 година неговият покровител крал Роберто Неаполски бе коронясан. И ако едно подправено кралско писмо му бе дало възможност да получи епископска епархия в Авиньон, то тази маневра му се беше удала на 4 септември 1310 година.
Новият папа беше в добри отношения със звездите и умееше да използва съчетанията на слънцето с тях, за да осигури етапите на своя възход.
„Ако монсеньор регентът на Франция и Навара, когото ние много обичаме — отговори той — е възпрепятствуван от работите на кралството да бъде до нас на този тържествен ден, би ни било много мъчно. Но в такъв случай, за да не го караме да пътува много дълго, ще вземем тиарата в град Авиньон.“
Филип дьо Поатие подписа договора с фламандците сутринта на първи септември. На пети призори той пристигна в Лион, придружен от графовете Валоа и Ла Марш, които не искаше да остави в Париж без надзор, както и от Луи д’Еврьо.
— Накарахте ни да препускаме като вестоносци, племеннико — каза му Валоа, щом слязоха от конете.
Едва имаха време да облекат специално приготвените одежди за тържеството, които бе поръчал ковчежникът Жофроа дьо Фльори. Регентът носеше отворена мантия в прасковен цвят, подплатена с двеста двадесет и шест кожички от северна катерица. Шарл дьо Валоа, Луи д’Еврьо, Шарл дьо Ла Марш, както и Филип дьо Валоа, който също беше поканен, получиха като подарък копринени мантии със същата подплата.
Лион, целият в знамена, гъмжеше от безчислени тълпи, дошли да се любуват на шествието.
Йоан XXII пристигна в съборната църква Сен-Жан на кон, предшествуван от френския регент. Всички камбани на града биеха звънко. Поводите на папския кон държаха от едната страна граф д’Еврьо, а от другата — граф дьо Ла Марш. Френската монархия тясно бе обградила папската власт. Зад тях вървяха кардиналите с червената кардиналска шапка над мантията, завързана под брадичката. Митрите на епископите искряха на слънцето.
Кардинал Орсини, потомък на римски патриции, сложи тиарата върху челото на Жак Дюез, син на коарски буржоа.
Гучо, застанал на видно място в катедралата, се любуваше на господаря си. Дребният старец с мършава брадичка и тесни рамене, който изглеждаше едва ли не умиращ само преди месец, с лекота носеше тежките жречески атрибути, с които беше отрупан. Фараонският ритуал на безкрайната церемония, която го възвисяваше толкова много над себеподобните му и го превръщаше в символ на божеството, му въздействуваха почти без той да съзнава и разливаха по лицето му неочаквано, завладяващо величие, което ставаше все по-забележимо по време на литургията. Все пак той неволно се усмихна леко, когато му обуха папските сандали.
„Пантофко! Наричаха ме Пантофко… кардинала с малките обувки… — мислеше си той. — Представяха ме за син на обущар. Малките пантофки са сега на краката ми… Господи! Вие ме издигнахте толкова високо, че няма вече какво да желая. Остава ми само да се постарая да управлявам добре вашата църква.“
Този тщеславец, задоволил всичките си амбиции, този измамник, провел успешно всичките си измамничества, беше сега готов за усъвършенствуване във висшата църковна магистратура.
Същия ден регентът даде благородническо звание на брат му Пиер Дюез. Съгласно традицията семейството на папата ставаше благородно. Но актът, продиктуван лично от Филип, независимо от предназначението си да отдаде почит на светия отец чрез брат му, изразяваше същевременно доста нетрадиционната мисъл и отношение на младия владетел спрямо правото на благородство. „Не семейните имущества — беше писано в документа, — нито богатството в момента, нито другите благоволения на съдбата имат някакво значение в съвкупността от нравствените качества и похвалните прояви. Те са неща, които случайността дарява както на заслужаващи, така и на незаслужаващи, които се падат както на достойните, така и на недостойните… В замяна на това всеки се утвърждава като син на собствените си дела и на собствените си заслуги и никак не е важно откъде произлизаме, ако знаем поне от кого произлизаме…“