Всички погледи се обърнаха към Шарл дьо Валоа, но Филип додаде:
— …от чичо ни, монсеньор д’Еврьо. Бихме поверили с удоволствие тази длъжност на монсеньор дьо Валоа, който е доказал, че е голям пълководец, ако не бе принуден да отиде във владенията си в Мен, за да събере анатите от Църквата.
— Благодаря ви, племеннико — отвърна Валоа. — Вие знаете, че аз много обичам Робер и колкото и да съм против бунта му, непростима глупост на твърдоглавец, нямаше да ми бъде приятно да вдигна оръжие срещу него.
Войската, която събра регентът за похода си в Артоа доста се отличаваше от огромното войнство, което брат му бе натикал шестнадесет месеца преди това в мочурищата на Фландрия. Тя се състоеше от постоянните части и новобранци от кралските владения. Възнагражденията бяха високи: тридесет златни су на ден за феодал, довел опълчеше, петнадесет за рицар и три за обикновен стрелец. Свикаха под знамената не само благородници, но и хора от простолюдието. Двама маршали, Жан дьо Корбей и Жан дьо Бомон, владетел на Клиши, известен под прякора Безрогия, предвождаха войнството. Стрелците с арбалети на Пиер дьо Галар бяха в бойна готовност. Отпреди две седмици Жофроа Кокатри беше получил тайни нареждания с оглед на транспорта и доставките.
На 30 октомври Филип дьо Поатие развя кралската орифлама в Сен-Дьони, На 4 ноември беше в Амиен и тутакси прати оттам втория си шамбелан Робер дьо Гамаш, ескортиран от няколко щитоносци, да предаде на граф д’Артоа последно предупреждение.
V. ВОЙНСТВОТО НА РЕГЕНТА ЗАЛАВЯ ЕДИН ПЛЕННИК
Загнилата неприбрана слама се сивееше по голите глинести ливади. Тежки облаци надвисваха в есенното небе и като че ли ей там, където свършваше платото, свършваше и светът. Остър вятър духаше на кратки пристъпи и оставяше зад себе си мирис на дим.
Пред селото Букмезон, точно там, където само преди три месеца граф Робер бе влязъл в Артоа, бе разгърната в боен ред армията на регента и триъгълните флагчета трепкаха по върховете на копията на челните редици, разпрострели се на повече от една левга.
Обкръжен от най-важните си военачалници, Филип дьо Поатие бе застанал в центъра, на няколко крачки от пътя. Беше скръстил ръцете си в железни ръкавици върху предната част на седлото си. Свалил бе шлема си. Един щитоносец го държеше зад него.
— Тук ли каза, че ще се предаде? — обърна се регентът към Робер дьо Гамаш, върнал се сутринта от мисията си.
— Точно тук, монсеньор — отговори втория щамбелан. — Той сам избра мястото… „В нивата до крайпътния камък с кръст отгоре…“ — каза. И ме увери, че ще бъде тук в третия час на деня.
— А сигурен ли си, че няма друг някой камък с кръст отгоре наблизо? Защото той е в състояние да ни изиграе някой номер и да се яви на друго място, като установи със свидетели, че не го чакам там. Наистина ли мислиш, че ще дойде?
— Така ми се струва, монсеньор, той изглеждаше много разколебан. Описах му подробно войнството ви. Изтъкнах му също, че конетабълът държи границите на Фландрия и градовете на север и затова ще бъде заклещен, без да може да избяга дори през вратите. Предадох му най-сетне писмото на граф дьо Валоа, който го съветва да се предаде без бой, защото напременно ще бъде бит, и го уведомяаа, че сте толкова разгневен срещу него, че ако го заловите с оръжие в ръка, може да му отсечете главата. Това като че ли доста го разстрои.
Регентът наведе леко дългата си снага към шията на коня. Той решително не обичаше да носи бойните доспехи: двадесетте ливри желязо тежаха на раменете му и той не можеше да се протегне.
— Тогава той се оттегли с бароните си — продължи Гамаш, — и наистина не зная какво са си казали. Но разбрах, че някои от тях го изоставили, а други го молели да не ги изоставя. Най-сетне той дойде при мен и ми даде отговора, който ви донесох, като ме увери, че изпитвал много голямо уважение към монсеньор регента, за да не се подчини.
Филип дьо Поатие си оставаше изпълнен с недоверие. Това много лесно постигнато подчинение го безпокоеше и го караше да се опасява от капан. Присвил очи, той оглеждаше безрадостната местност.
— Тук той много удобно би могъл да ни заобиколи и да ни нападне в гръб, докато седим да го чакаме. Корбей! Клиши! — обърна се той към двамата си маршали. — Изпратете няколко отреда да разузнаят откъм двете крила и претърсете долчинките, за да проверите дали някоя войскова част не се е притаила, или не се приближава към нас от обратната страна. И ако Робер не се яви, когато камбанарията зад нас удари девет часа — каза той на Луи д’Еврьо, — потегляме.