Но скоро сред редиците на феодалните опълчения се чуха викове:
— Ето го! Ето го!
Регентът пак присви очи, но не видя нищо.
— Точно отсреща, монсеньор — му казаха. — Точно срещу коня ви, ей там на билото!
Робер д’Артоа идваше без другари, без оръженоеец, дори без прислужник. Приближаваше се ходом, изправен върху огромния си кон и на фона на самотния пейзаж изглеждаше още по-едър. Високият му силует се открояваше, цял в червено, на неспокойното небе и върхът на копието му сякаш закачаше облаците.
— Пак е изнамерил начин да ви се надсмее, монсеньор, като идва сам пред вас.
— А, нека да се надсмива, да се надсмива колкото си ще! — каза Филип дьо Поатие.
Рицарите, изпратени да разузнаят околностите, се върнаха в галоп и заявиха, че всичко е съвсем спокойно.
— Смятах, че ще прояви повече упорство в отчаяното си положение! — забеляза регентът.
Друг на негово място, за по-голям ефект, навярно би излязъл сам пред редиците срещу този мъж, идващ сам. Но Филип дьо Поатие имаше друго схващане за кралското достойнство и за него беше важно да извърши не рицарски, а кралски жест. Затова той изчака, без да направи ни крачка, Робер д’Артоа да се спре пред него, цял изкалян и запъхтян.
Войнството сдържаше дъха си и се чуваше само звънтенето на юздите в конските уста.
Исполинът запрати копиего си на земята. Регентът се загледа в копието върху сламата и не каза нищо.
Робер откачи от седлото шлема си и дългата си шпага и с две ръце ги запрати при копието си.
Регентът продължаваше да мълчи. Още не бе вдигнал очи към Робер. Заковал бе поглед в оръжията, сякаш очакваше още нещо.
Робер д’Артоа се реши: той слезе от коня, пристъпи две крачки напред и, цял треперещ от гняв, най-сетне коленичи, за да срещне погледа на регента.
— Мили братовчеда!… — извика той, като разпери ръце.
Но Филип пресече рязко порива му.
— Не сте ли гладен, братовчеде? — попита го той.
И тъй като Робер, който очакваше бурна сцена с размяна на благородни реплики, подкана да стане, рицарска прегръдка, го гледаше смаян, Филии добави:
— Хайде, качете се отново на коня и да отидем по-скоро в Амиен, където ще ви продиктувам мирните условия. Ще яздите до мен и ще хапнем по пътя… Ерон! Гамаш! Приберете оръжията на братовчед ми!
Робер д’Артоа не бързаше да яхне коня си и гледаше около себе си.
— Какво търсите? — попита го регентът.
— Нищо не търся, Филип. Гледам просто тази нива, за да не я забравя.
И той сложи ръка на гърдите си, там, където през бронята можеше да напипа кадифената торбичка, в която бе скрил като реликви класовете, превърнали се вече в прах, откъснати на същото това място в един летен ден. По устните му се плъзна горчива усмивка.
Когато пое в тръс край регента, той си възвърна обичайната самоувереност.
— Хубава войска сте събрали, братовчеде, за да уловите само един пленник — подхвърли той подигравателно.
— Вземането на двадесет знамена, братовчеде — отвърна му Филии в същия тон, — нямаше да ми направят такова удоволствие днес, както вашата компания… Но кажете ми между другото какво ви накара да се предадете толкова бързо? Дори ако численото превъзходство е на моя страна, зная отлично, че не ви липсва смелост!
— Помислих си, че ако встъпим в сражение, ще пострадат мнсго бедни хорица.
— Колко чувствителен сте станал внезапно, Робер — подхвърли Филип дьо Поатие. — Не ми бяха докладвали, че напоследък сте дали доказателство за подобно милосърдие.
— Светият отец, новият папа, си даде труд да ми пише, за да ми покаже правилния път.
— Ето ви вече и благочестив! — възкликна регентът, — Тъй като неговите доводи напомняха напълно вашите наставления, разбрах, че не мога да се боря едновременно срещу небето и земята и реших да се проявя като лоялен поданик и добър християнин.
— Сърдечност, набожност, честност! Наистина много сте променен, братовчеде!
В същото време Филип поглеждаше изпод очи широката брада на исполина и си казваше: „Подигравай се, подигравай се! Няма да ти бъде толкова весело подир малко, когато узнаеш какъв мирен договор ще ти наложа!“
Но пред свикания веднага след пристигането им в Амиен съвет Робер запази същото държане. Прие всичко, което поискаха от него, без да се бунтува, без да увърта, като че ли не чуваше договора, който му четяха.
Той се задължаваше да върне „всеки замък, крепост, владение или нещо друго, взето или окупирано от него“. Гарантираше лично за връщането на всяка завзета от неговите сподвижници територия. Сключваше примирие с Мао до идния великден. През този срок графинята трябваше да изяви желанията си и събранието на перовете щеше да се произнесе за правата на двете страни. Засега регентът ще управлява пряко Артоа и ще назначи такива пазачи, длъжностни лица и кастелани, каквито му е угодно. Най-сетне до окончателното решение на перовете доходите от графството ще бъдат получавани от граф д’Еврьо и от граф дьо Валоа.