— …тя много помагаше на кралицата, госпожа Клеманс искаше тя да бъде все до леглото й — продължаваше госпожа дьо Бувил. — Но ето на! Йодлин си счупи ръката, като падна от някакво столче. Трябваше да я откарат в болницата Отел-Дийо. А сега, като връх на всичко, на дойката, която бяхме избрали и която стоеше там вече цяла седмица, й спря млякото. Да ни направи такова нещо в такъв момент! Защото кралицата, разбира се, не е в състояние да кърми: хвана я треската. Бедният ми Юг се въртй насам-натам, крещи и не знае какво да прави, защото това не са мъжки работи. Колкото до месир Жоенвил, който вече нито вижда, нито помни нещо, най-многото, което можем да искаме от него, е да не ни издъхне в ръцете. С други думи, майко, само аз трябва да се грижа за всичко.
Мари дьо Кресе тъкмо се питаше защо ли споделят пред нея кралските драми, когато госпожа дьо Бувил, без да прекъсва дърдоренето си, се приближи до нея:
— За щастие имам мозък в главата и си спомних тъкмо навреме, че момичето, което доведохме тук, навярно вече се е освободило. Сигурно кърмите и детето ви е добре?
Тя сякаш упрекваше младата майка за цветущото й здраве.
— Да видим по-отблизо — прибави тя.
И тя опипа компетентно гърдите на Мари, сякаш претегляше в длан плодове на пазара. Мари отскочи назад от неприятния допир.
— Чудесно, ще можете да храните и две — поде госпожа дьо Бувил. — Значи ще дойдете с мене, моето момиче, и ще кърмите краля.
— Не мога, госпожо! — извика Мари, преди да е намислила как да оправдае отказа си.
— И защо да не можете? Заради вашия грях? Все пак вие сте от благородно потекло, пък и грехът не ви пречи да имате много мляко. По този начин ще го изкупите малко.
— Аз не съм съгрешила, госпожо, омъжена съм!
— Единствена вие го казвате, клето момиче! Първо, ако бяхте омъжена, нямаше да бъдете тук. И освен това, не е важно. Трябва ни кърмачка…
— Не мога именно защото очаквам съпруга си, който скоро ще дойде и папата му е обещал…
— Папата!… Папата!… — извика жената на попечителя. — Но тя е изгубила ума си, бога ми! Въобразява си, че е омъжена, въобразява си, че папата се тревожи за нея. Престанете да ни занимавате с глупостите си и не оскърбявайте името на светия отец. Ще дойдете незабавно във Венсен!
— Не, госпожо, няма да дойда — отвърна Мари упорито.
Дребната госпожа Бувил кипна. Тя сграбчи Мари за яката на роклята й и я разтърси.
— Я вижте неблагодарницата! Блудства, забременява, грижиш се за нея; спасяваш я от правосъдието, настаняваш я в най-хубавия манастир и когато идваш да я викаш за дойка на френския крал, тази глупачка се противи! Чудесна поданица, няма какво да се каже! Знаете ли, че ви се предлага чест, която най-високопоставените дами в кралството биха си оспорвали ожесточено?
— Е, госпожо — изтърси Мари право в лицето й, — защо не се обърнете тогава към тези високопоставени дами, които са по-достойни от мен?
— Защото не са съгрешили точно в подходящия момент, глупачките! О, какво ме принуждавате да казвам! Стига приказки, тръгвайте с мен!
Ако вуйчо Толомей или самият граф дьо Бувил бяха отправили същото искане към Мари, тя сигурно щеше да приеме. Беше великодушна и би предложила да кърми всяко изпаднало в беда дете. Още повече детето на кралицата, защото щяха да я стимулират не само добротата, а и гордостта и интереса. Ако тя бъде дойка на краля, а Гучо придружител на папата, всичките им трудности щяха да се оправят и щастието щеше да им се усмихне. Но жената на попечителя не беше я подхванала както трябва. Щом се отнасяха с нея не като с щастлива майка, а като с престъпница, не като с жена, заслужаваща уважение, а като с робиня и защото тя продължаваше да вижда в лицето на госпожа дьо Бувил пратеничката на нещастието, Мари не разсъждаваше и се инатеше. Страх и възмущение изпълваха с блясък тъмносините й очи.
— Ще запазя млякото си за собствения си син — заяви тя.
— Ще видим, проклетнице! Щом не искате да ми се подчините доброволно, ще повикам щитоносците, които ме чакат отвън, и те ще ви отведат насила.
Майката игуменка се намеси. Манастирът беше убежище, тя не можеше да допусне то да бъде нарушено.
— Не че одобрявам поведението на своята роднина — каза тя, — но тя е поверена на мен…
— От мен, майко игуменко! — извика госпожа дьо Бувил.
— Това не е основание, за да я изгоня насила от тези стени. Мари ще излезе оттук само по собствена воля или по заповед на Църквата.
— Или по заповед на краля. Защото вие сте кралски манастир, недейте да забравяте. Аз действувам от името на мъжа си. Ако държите да получите заповед от конетабъла, който е опекун на краля и току-що се върна в Париж, или пък заповед от самия регент, месир Юг ще съумее да я издействува. Ще загубим три часа, но ще се подчините на желанието ми.