Игуменката се дръпна настрана с госпожа дьо Бувил и й каза тихичко, че думите на Мари относно папата не са лишени от истинност.
— Че какво от това? Трябва да осигуря живота на краля и имам само нея подръка!
Тя излезе, извика хората от ескорта и им заповяда да хванат непокорната.
— Вие сте ми свидетелка, госпожо — каза игуменката на госпожа дьо Бувил, — че не съм дала съгласието си за това отвличане.
Мари се забъхта в двора между двамата щитоносци, които я отвеждаха, и завика:
— Детенцето ми! Искам си детенцето!
— Вярно — каза госпожа дьо Бувил, — трябва да я оставим да си вземе детето. С бунтуването си ни накара да забравим всичко!
Няколко минути по-късно, събрала набързо дрехите си и притиснала до гърдите си новороденото, Мари прекоси, хълцайки, вратата на манастирската странноприемница.
Отвън чакаха две носилки.
— Вижте само! — извика госпожа дьо Бувил. — Идват да я вземат с носилка като принцеса, а тя крещи и ти създава какви ли не главоболия.
Друскана цял час в тъмната нощ от подкараните бързо мулета, затворена в дървен сандък, облицован с гоблени, и със завеси, през които нахлуваше ноемврийският студ, Мари беше благодарна сега на братята си, че я бяха принудили да вземе голямата си наметка, като тръгнаха от Кресе. Колко много се измъчи тогава през летния зной под тежката вълнена дреха, когато пристигна в Париж! „Изглежда, че не мога да напусна никое място без мъка и сълзи — казваше си тя. — Нима съм заслужила така да се настървяват срещу мен?“
Кърмачето спеше, загърнато в дълбоките дипли на наметката. Като усещаше това малко и несъзнаващо нищо създанийце, сгушено до гърдите си, Мари бавно се опомняше. Щеше да види кралица Клеманс, щеше да й говори за Гучо. Щеше да й покаже медальона. Кралицата беше млада, хубава и жалостива към нещастните… „Кралицата… Та аз ще кърмя детето на кралицата!…“ — мислеше си Мари и най-сетне си даде сметка за странното си и неочаквано приключение, което бе видяла отначало под толкова омразна светлина поради властния и нападателен тон на госпожа дьо Бувил…
Скърцане на подвижния мост, който сваляха, заглушен тропот на конски копита по дървените греди, после чаткане на подковите им по паветата на двора… Поканиха Мари да слезе, тя мина между войници с оръжие в ръка, тръгна по каменен зле осветен коридор, видя някакъв дебел мъж с броня и позна, че това е граф дьо Бувил. Мари дочу около себе си шушукалия. Неколкократно произнесоха думата „треска“. Направиха й знак да стъпва на върха на пръстите си. Повдигнаха тежка завеса.
Въпреки болесттта в стаята на родилката бяха спазени обичаите. Само че тъй като беше минал сезонът на цветята, бяха пръснали по пода пожълтели късни листа, загниващи вече под стъпките на влизащите. Около леглото бяха наредени столове за посетителите, които нямаше да дойдат. Една акушерка, изправена до леглото, стриваше между дланите си ароматни билки. В камината върху пиростии вряха някакви сивкави отвари.
От люлката, поставена в единия ъгъл, не долиташе никакъв шум.
Кралица Клеманс лежеше по гръб, със свити от болка колене, които издуваха завивките. Скулите й бяха червени, очите блестяха. На Мари й направи най-силно впечатление огромната златна коса, пръсната по възглавниците и пламтящият поглед, който като че ли не виждаше онова, което гледаше.
— Жадна съм, много съм жадна… — стенеше кралицата.
Акушерката прошепна на госпожа дьо Бувил:
— Цял час я тресе. Зъбите й тракаха и устните й бяха посинели като на труп. Помислихме, че умира. Разтрихме силно цялото й тяло. Тогава кожата й запламтя, както я виждате сега. Толкова силно се изпоти, че би трябвало да сменим дори чаршафите й, но не можем да намерим ключовете от помещението с чаршафите, бяха у Йодлин.
— Ще ви ги дам — отговори госпожа дьо Бувил.
Тя отведе Мари в съседната стая, където също беше запален огън.
— Ще се настаните тук — каза тя.
После донесе кралската люлка. Кралят едва се забелязваше сред пелените, които го обвиваха. Имаше мъничко носле, дебели, затворени клепачи и дремеше, отпуснат неподвижно, хилав. Трябваше да се доближи много близо, за да се увери, че диша. От време на време бегла гримаса, мъчителна спазма, подчертаваше леко чертите му.
Пред това мъничко същество, чийто баща бе умрял и чиято майка щеше може би да умре, като самото то едва даваше признак за живот, Мари дьо Кресе бе обзета от безгранична жалост. „Ще го спася — помисли си тя. — Ще го направя здрав, и силен.“
Тъй като в стаята имаше само едка люлка, тя положи собственото си дете до краля.