II. „ДА ПРЕДОСТАВИМ НА БОГА“
От двадесет и четири часа насам графиня Мао беше в плен на гнева си.
Тя даде воля на яростта и огорчението си пред Беатрис д’Ирсон, която й помагаше да се облече за кръщението на краля.
— Можеше да се очаква, че както се чувствуваше зле, Клеманс няма да износи докрай плода! И по-яки от нея помятат междувременно. Но не! Износи си го пълни девет месеца. Можеше да ни даде мъртвородено дете. Ни най-малко! Отрочето й е живо. Можеше да бъде поне момиче. Не! Трябваше да бъде момче. Заслужаваше ли си, клета моя Беатрис, да направим толкова много и да се изложим на такива големи опасности, които още не ни са се разминали, за да бъдем така жестоко изиграни от съдбата?
Защото сега Мао беше дълбоко убедена, че е отровила Вироглавия само за да даде на зет си френската корона. Тя кажи-речи съжаляваше, че не бе умъртвила и жената заедно с мъжа, и цялата й ненавист сега се насочваше към новороденото, което още не беше виждала, към бебето, на което само след миг щеше да бъде кръстница и чието едва разпукнало се съществуване обуздаваше амбициите й.
Тази деспотична жена, радваща се на огромна власт и богатство, имаше наистина престъпна природа. Убийството беше любимото й средство да склони съдбата в своя изгода. Обичаше да лелее планове, свързани с него, да си го спомня с наслада. Тя черпеше в него възбудата на тревогата, удоволствието от коварството, радостта от тайното тържество. Ако нечие убийство не й се беше напълно удало, тя започваше да обвинява съдбата в несправедливост, жалеше самата себе си и съвсем естествено започваше да търси новата глава, която й пречи и която би могла да премахне.
Изпреварила мислите на графинята, Беатрис д’Ирсон произнесе бавно, като сведе дългите си ресници:
— Аз съм запазила, госпожо… малко от онова хубаво брашно, което толкова ни помогна за сладката на краля тази пролет…
— Много добре си сторила, много добре си сторила — отвърна Мао. — Не е зле да имаме на наше разположение. Имаме толкова врагове!
Макар да беше снажна, Беатрис се повдигаше на пръсти, за да подреди якичката на графинята и да метне мантията върху раменете й.
— Вие ще държите детето, госпожо. Може би няма скоро да имате подобен случай… — поде тя. — Това е обикновен прах, който едва личи на пръста.
Тя говореше нежно, изкусително, като че ли ставаше дума за някое лакомство.
— А не! — извика Мао. — Не по време на кръщението. Това ще ни донесе нещастие!
— Мислите ли? Ще върнете на небето една безгрешна душа.
— Пък и бог знае как би приел подобно нещо моят зет. Не съм забравила още лицето му, когато му отворих очите за кончината на брат му и колко е студен с мен оттогава. Премного хора ме обвиняват полугласно. Един крал на година стига. Нека потърпим малко този, който току-що ни се е родил.
Малочислена, едва ли не негласна кавалкада замина за Венсен, за да направи християнин Жан I. Бароните, които бяха приготвили официалните си одежди в очакване да бъдат поканени на церемонията, останаха разочаровани.
Болестта на кралицата, обстоятелството, че раждането бе станало извън Париж, мрачният зимен ден и най-сетне не особено голямата радост на регента, че си има племенник, всичко допринасяше кръщението да се претупа набързо, като обикновена формалност.
Филип пристигна във Венсен, придружен от съпругата си Жана, от Мао, от Гоше дьо Шатийон и няколко щитоносци. Не беше сметнал за нужно да предупреди останалите членове от семейството. Впрочем Щарл дьо Валоа обхождаше именията си, за да събира пари, д’Еврьо беше останал в Амиен, за да ликвидира окончателно бунта в Артоа. Колкото до Шарл дьо Ла Марш, предната вечер Филип бе влязъл в остро пререкание с него. В чест на раждането на краля Ла Марш беше поискал от брат си да провъзгласи владението му за перство и да увеличи доходите му.
— Е, братко — беше отвърнал Филип, — аз съм само регент. Единствен кралят може да ви даде перска титла… при пълнолетието си.
Първите думи на Бувил, когато посрещна регента във външния двор на замъка, бяха: — Нали никой не носи оръжие, монсеньор? Нали никой не носи нож, кинжал или кама.
Не се знаеше дали безпокойството му се отнася до ескорта или до самите кръстници.
— Нямам навик, Бувил, да бъда охраняван от обезоръжени щитоносци.
Плах, но упорит, Бувил помоли щитонасците да останат в първия двор. Това прекалено усърдно благоразумие почна да дразни регента.
— Ценя загрижеността, която проявихте, докато кралицата беше бременна, Бувил. Но вече не сте попечител. Сега на мен лично и на конетабъла се пада да бдим над краля. Предоставяме това на вас, недейте да злоупотребявате с властта си.