Жан I се успокои веднага щом го извадиха от ледената баня и спокойно получи светото миро, с което намазаха челото му. После го положиха върху възглавниците и Мари дьо Кресе започна да го бърше, докато присъствуващите се струпаха около мангалите.
Внезапно гласът на Мари дьо Кресе отекна в параклиса.
— Господи! Господи! Той умира! — извика тя.
Всички се втурнаха към масата. Бебето-крал бе станало синьо и с всеки миг кожата му потъмняваше и ставаше едва ли не черна. Тялото му се беше вкочанило, ръчичките бяха сгърчени, през отворените му клепачи се виждаше само бялото на очите му.
Нечия невидима ръка задушаваше този неосъзнал се още живот, окръжен от трепкащи свещи и тревожно наведени чела. Мари дочу шепот:
— Тя е.
Тя вдигна очи и срещна погледите на съпрузите Бувил.
„Кой ли е извършил това, за да наклевети мен?“ — попита се тя.
Междувременно акушерката беше взела детето от треперящите ръце на Мари и се мъчеше да го съживи.
— Не е сигурно, че умира, не е сигурно — каза тя.
Почти две минути, които се сториха безкрайни, кърмачето остана така вкочанясало, опнато и потъмняло. После внезапно бе развижено от силни конвулсии и главата му се замята на всички страни. Крайниците му се гърчеха. Никога не би могло да се допусне, че подобна сила може да премине през толкова хилаво тяло. Акушерката беше принудена да го държи здраво, за да не се изплъзне от ръцете й. Шамбеланът се прекръсти, като че ли беше налице сатанинско знамение и почна да чете молитвата за умиращи. Детето кривеше лице, лигавеше се. Черният му цвят беше изчезнал и сега то беше придобило ледена белота, също така страшна. За миг сякаш се укроти изпика се върху роклята на акушерката и сметнаха, че е спасено. После главичката му внезапно клюмна. То омекна, отпусна се безжизнено и този път всички го помислиха истински мъртво. — Крайно време беше да го кръстим — изрече конетабълът.
Филип дьо Поатие чистеше от ръцете си топлите капки восък от свещите.
Но внезапно малкото трупче раздвижи крачка, и писка няколко пъти, слабичко, но по-скоро радостно и устните му се оживиха, засукаха. Кралят беше жив и искаше да суче.
— Доста се бъхта демонът, преди да излезе от тялото му — каза капеланът.
— Не се случва често децата да бъдат обзети от гърчове толкова рано — каза акушерката. — Сигурно е заради щипците. Понякога съм виждала това. Пък и няколко часа минаха, преди да дойде дойката…
Мари дьо Кресе се почувствува виновна. „Ако вместо да се карам с госпожа дьо Бувил, бях изтичала веднага…“ — помисли си тя.
Никой разбира се не би сметнал, че това се дължи на потапянето в студената вода, нито на някой наследствен недостатък — хромавост, лудост, епилепсия, каквито се срещаха редовно в семейството.
— Мислите ли, че ще страда и от други пристъпи? — попита Мао.
— Има голяма опасност, госпожо — отвърна акушерката. — Никога не се знае кога ще го прихване, нито как ще свърши.
— Горкото дете! — каза Мао доста високо.
Върнаха краля в замъка и се разделиха без настроение.
Филип дьо Поатие не отвори уста по целия път. Когато се прибраха в двореца, той не отпрати тъща си и се затвори с нея.
— Преди малко едва що не станахте крал, синко — каза тя.
Филип не отговори.
— Всъщност след всичко, което видяхме, никой не би се учудил, ако умре тия дни — поде тя.
Регентът продължаваше да мълчи.
— Ако се случи да издъхне, вие все пак ще трябва да чакате пълнолетието на Жана Наварска.
— Съвсем не, майко, съвсем не — отвърна живо Филип. — Занапред не сме вече свързани с правилника от месец юли. Наследството на Луи е приключено. Тогава би се открило наследството на малкия Жан. Между брат ми и мен ще е имало вече един крал и аз ще бъда наследник на племенника си.
Мао го погледна с възхищение. „Той бе обмислял това по време на кръщението!“
— Винаги сте мечтали да бъдете крал, Филип, признайте си. Още като дете чупехте клони, за да си правите скиптри!
Той повдигна малко глава и й се усмихна, като не каза нищо. После стана отново сериозен.
— Трябва да знаете, майко, че Изабел дьо Фериен е изчезнала от Арас, както и хората, които бях пратил да я отвлекат и да й отнемат възможността да се разприказва. Изглежда, че е затворена тайно в някой замък в Артоа и се говори, че тамошните ви барони са се похвалили.
Мао се попита какво ли означава това предупреждение. Дали Филип искаше просто да я предупреди за опасността, която я грози? Или да й докаже, че се грижи за нея? Дали по този начин повтаряше забраната си да използва друг път отрова? Или пък напротив, като намекваше за доставчицата, й даваше да разбере, че ръцете й са развързани?