— Тогава — поде Филип — ще известя веднага на графиня Мао, че след малко й предстои това задължение и ще заповядам на Бувил да ни отвори Венсен. По пладне ще отидем там на коне.
За Мао това беше очакваният случай. Тя задържа само Беатрис при себе си, за да й помогне да се облече и сложи на главата си корона. Едно убийство на крал си струваше това.
— Колко време според теб ще е необходимо твоят прах да подействува на дете на пет дни?
— И аз не зная, госпожо… — отвърна почетната госпожица. — При елените от вашите гори резултатът се появи за една нощ. Крал Луи се бори почти три дни…
— Тъй или иначе ще имам за прикритие онази дойка, която видях преди два дни! — каза Мао. — Хубаво момиче, бога ми, но не се знае нито откъде е дошла, нито кой я е поставил на тази служба. Навярно съпрузите Бувил…
— Аха! Разбирам мисълта ви — каза Беатрис усмихната. — Ако смъртта не им се стори естествена… биха могли да хвърлят обвинението върху това момиче и да го осъдят на разчекване…
— Реликвата ми, къде е реликвата ми? — възкликна Мао разтревожена, като докосна гърдите си. — Ах, да, добре, тука е.
Когато излизаше от стаята, Беатрис й прошепна:
— Внимавайте главно, госпожо, да не се обършете случайно с кърпичката.
III. ХИТРИНИТЕ НА БУВИЛ
— Поддържайте много силен огън! — заповядваше Бувил на прислужниците. — Камините да пламтят буйно, та топлината да се разнесе и по коридорите.
Той отиваше от стая в стая уж за да ги подканя да бързат, а всъщност парализираше всички. Изтичваше при подвижния мост да инспектира стражата, заръчваше да посипят двора с пясък, а после нареждаше да го изметат, защото се превръщаше в кал, опитваше ключалки, които нямаше да потрябват. Цялото това суетене беше предназначено да залъже собствената му тревога. „Тя ще го убие! Тя ще го убие!“ — повтаряше си той.
В един коридор се сблъска с жена си.
— Как е кралицата? — попита я той.
Същата сутрин бяха дали на кралица Клеманс последното причастие и я бяха подготвили за смъртта.
Тази жена, която се славеше с красотата си в две кралства, лежеше обезобразена и изтощена от инфекцията. Носът й бе изтънял, кожата пожълтяла, изпъстрена с червени петна, големи колкото монета от две ливри. От нея се носеше отвратителна миризма. Урината й беше кървава. Дишаше все по-трудно и стенеше поради непоносимите болки в главата и корема. Изпаднала беше в унес.
— Родилна треска — каза госпожа дьо Бувил. — Акушерката смята, че ако изкара този ден, може да оцелее. Мао предложи да изпрати метр Пазили, личния си лекар.
— В никакъв случай! В никакъв случай! — извика Бувил. — Да не допускаме никой от хората на Мао да припари тук!
Майката умираща, детето застрашено и над двеста барони, които щяха да довтасат ведно със свитите си! Каква суматоха ще настане след малко и какъв удобен случай, за да се извърши престъпление!
— Детето не трябва да остане в стаята до спалнята на кралицата — поде Бувил. — Няма как да вкарам вътре достатъчно войници, за да го пазят и много лесно някой може да се пъхне зад стенните килими.
— Крайно време е да помислим за това. Къде искаш да го сложим?
— В спалнята на краля, защото всичките й врати могат да се завардят.
Те се спогледаха и си помислиха едно и също нещо: именно в тази стая беше умрял Вироглавия. — Заповядай да приготвят стаята и да засилят огъня — настоя Бувил.
— Добре, приятелю, ще те послушам. Само че и петдесет щитоносци да поставиш наоколо, няма да попречиш на Мао да държи в ръцете си краля, за да го представи на бароните.
— Ще бъда до нея.
— Ако тя е решила, ще го умъртви под носа ти, бедни ми Юг. И ти нищичко няма да забележиш. Дете на пет дни е безпомощно. Тя ще се възползва от навалицата, за да забие игла в малкия му мозък или да му впръсне отрова, или да го удуши с някоя връв.
— Но какво искаш да сторя? — извика Бувил. — Не мога все пак да заявя на регента: „Не искаме тъща ви да носи краля, защото се страхуваме да не би да го убие!“
— Е, да, не можеш! Остава ни само да молим бога! — каза госпожа дьо Бувил, преди да се отдалечи.
Съвсем объркан, Бувил отиде в стаята на дойката.
Мари дьо Кресе кърмеше едновременно двете деца. Еднакво лакоми и двете, те се вкопчваха в плътта й с меките си ноктенца и сучеха шумно. Мари предоставяше великодушно на краля лявата си гърда, защото се смяташе, че тя е по-млечна.
— Какво ви е, месир, изглеждате съвсем разстроен? — попита го тя.
Той стоеше пред нея, облегнат на дългата си шпага, с попадали по страните черни и бели кичури и с изопната върху корема ризница — същински добродушен шишкав архангел, натоварен с трудната охрана на едно дете.