— Нищо ли не подозира?
— Не.
— Ще трябва да й кажем.
— Да изчакаме всички да си отидат.
— Ах, как не казах! — повтори Бувил.
Той се измъчваше от угризения, че не се бе поддал на първия си порив. „Ако бях признал истината пред всички барони, ако веднага бях показал краля…“ Но за да направеше това, той трябваше да бъде друг, да имаше например характера на конетабъла и главно да не се бе подчинил на жена си, когато тя го бе дръпнала за ръкава.
— Но откъде можехме да знаем — каза госпожа дьо Бувил, — че Мао ще нанесе толкова успешно удара си и че детето ще умре пред очите на всички?
— Всъщност по-добре беше да представим истинското и да не се намесваме в работите на съдбата.
— Нали ти казвах!
— Е, да, признавам, моя бе идеята… И се оказа лоша.
Кой би им повярвал сега? Как и кому биха могли да кажатт че са измамили събранието на бароните, като са сложили корона на детето на дойката? Та това бе светотатство!
— Знаеш ли какво рискуваме сега, ако не си държим езика зад зъбите? — каза госпожа дьо Бувил. — Мао ще ни тикне нас в затвора.
— Регентът е бил посветен. Сигурен съм. Когато си изтри ръцете, след като детето повърна, той хвърли кърпата в огъня. Добре видях…
Най-сериозната им грижа сега беше собствената им безопасност.
— Приключиха ли с тоалета на мъртвото бебе? — попита Бувил.
— Аз сторих това с една от моите жени, докато ти изпращаше регента — отвърна госпожа дьо Бувил. — Четирима щитоносци сега го пазят. В това отношение няма никаква опасност.
— Ами кралицата?
— Заповядано е на всички около нея да мълчат, за да не влошат състоянието й. Впрочем тя като че ли нищо не разбира. Казах също на акушерките да не се отдалечават от постелята й.
Малко по-късно от Париж пристигна шамбеланът Гийом дьо Сьориз и съобщи на Бувил, че регентът току-що е бил признат за крал от двамата си чичовци, брат си и присъствуващите перове. Съветът бил кратък.
— За погребението на племенника си — каза шамбеланът — нашият господар Филип реши то да стане възможно най-скоро, за да не скърби дълго народът от тази нова кончина. Няма да има поклонение. Понеже днес е петък, а в неделя не погребват, тялото ще бъде отнесено утре в Сен-Дьони. Балсаматорът вече тръгна насам. Аз ще вървя, месир, защото кралят ми заповяда веднага да се върна.
Бувил го остави да замине, без да каже нито дума. „Кралят… кралят…“ — повтаряше си той.
Граф дьо Поатие беше крал. Един малък ломбардец щеше да бъде погребан в Сен-Дьони…, а Жан I беше жив.
Бувил отиде при жена си.
— Филип е признат за крал — й каза той. — Какво ще правим сега с този крал в ръце?
— Той трябва да изчезне.
— Само това не! — извика Бувил възмутен.
— Не ме разбра. Ти обезумяваш, Юг — сряза го госпожа дьо Бувил. — Искам да кажа, че трябва да го скрием.
— Но той няма да царува.
— Поне ще живее, а един ден може би… Знае ли човек! Как обаче да го скрият? Кому да го поверят, без да събудят подозрение? Преди всичко бе необходимо да му осигурят и занапред кърмачка…
— Дойката… Само дойката можем да използуваме — каза госпожа дьо Бувил. — Да отидем при нея.
Добра идея беше да изчакат да си отидат всички барони, преди да признаят на Мари дьо Кресе, че синът й е мъртъв. Защото писъкът й прониза стените на замъка. На онези, които го чуха и се вледениха, после обясниха, че извикала кралицата. Впрочем и кралицата, колкото да беше не на себе си, се изправи в леглото и попита:
— Какво става?
Дори старият сенешал дьо Жоенвил трепна в унеса си.
— Убиват някого — каза той, — така вика човек, когото колят…
В това време Мари повтаряше безспир:
— Искам да го видя! Искам да го видя! Искам да го видя!
Бувил и жена му бяха принудени да я държат здраво, за да й попречат да се втурне полуобезумяла през залите на замъка.
Цели два часа се мъчеха да я успокоят, да я утешат и главно да се оправдаят, като десетки пъти повтаряха обясненията си, които тя не чуваше.
Бувил можеше да я уверява колкото си ще, че не бе желал това, че то беше плод на престъпния замисъл на графиня Мао… Думите се отпечатваха в съзнанието на Мари, откъдето по-късно щяха да изплуват, но засега бяха лишени от смисъл за нея.
За миг преставаше да хълца, втренчваше очи право пред себе си, после внезапно пак започваше да вие като премазано от кола куче.
Съпрузите Бувил наистина сметнаха, че тя е загубила разсъдъка си. Изчерпиха всичките си доводи. Благодарение на тази неволна жертва, бе спасила истинския френски крал, потомъка на блестящ род…
— Вие сте млада — убеждаваше я госпожа дьо Бувил. — ще имате други деца. Коя жена не е загубила поне едно дете още в люлката?