И й даваше за пример мъртвородените близнаци на Бланш Кастилска и всички рано умрели издънки на кралската фамилия през последните три поколения. В династиите на Анжу, Куртьоне, Бургундия, Шатийон, а и в рода на самите Бувил колко майки често бяха загубвали рожбите си и все пак завършваха живота си щастливи сред многолюдна челяд! От дванадесет или петнадесет деца, които една жена ражда, обикновено оживяват най-много половината.
— Но аз разбирам — продължаваше госпожа дьо Бувил — за първото най-много боли.
— Не, вие не разбирате! — извика най-сетне Мари сред риданията си. — Това точно… това никога вече не бих могла да заменя с друго.
Бебенцето, което току-що бяха убили, бе детето на любовта, родено от по-бурна страст и по-дълбока вяра, отколкото всички закони на света и всички негови повели. Това бе мечтата, за която тя бе платила с два месеца оскърбления и четири месеца манастир, дивния подарък, който се готвеше да предложи на мъжа, избран от нея, чудотворното растение, в което щеше да разцъфва всеки ден от живота й нейната изпълнена с премеждия, но прекрасна любов!
— Не, вие не можете да разберете! — стенеше Мари. — Вие не сте била изгонена от семейството си заради едно дете. Не, няма да имам друго!
Почнеш ли да описваш нещастието си, да го предаваш разбираемо, това означава, че вече си го приел. Раздиращата болка, смазващата покруса бавно отстъпваха място на друго болезнено състояние, жестокото осъзнаване.
— Знаех си, знаех, когато не исках да дойда тук, че ме очаква беда!
Госпожа дьо Бувил не смееше да отговори.
— А какво ще каже Гучо, когато узнае? Как ще му кажа това?
— Той никога не трябва да узнае! — извика госпожа дьо Бувил. — Никой не бива да знае, че кралят е жив, защото онези, които не успяха първия път, няма да се поколебаят да нанесат втори удар. Самата вие сте застрашена, защото бяхте посветена. Трябва да пазите тайната, докато ви бъде разрешено да я откриете.
И тя прошепна на мъжа си:
— Иди да донесеш евангелието.
Когато Бувил се върна с дебелата книга, която бе взел от параклиса, те успяха да накарат Мари да постави ръката си отгоре и да се закълне, че ще пази пълно мълчание дори и пред бащата на мъртвото си дете, дори в изповедите си за разигралата се драма. Единствен Бувил или жена му можеха да я освободят от клетвата й.
Мари бе така сломена, че се закле във всичко, което искаха от нея. Бувил й обеща пенсия. Но сега не й беше до пари.
— Още нещо, трябва да задържите при себе си френския крал и да казвате на всички, че е ваше дете — прибави госпожа дьо Бувил.
Мари се разбунтува. Тя не искаше да докосне вече детето, заради което бяха убили нейното. Не искаше да остава повече във Венсен. Искаше да избяга, където и да е, и да умре.
— Много бързо ще умрете, бъдете сигурна, ако проговорите. Мао няма да се подвоуми да ви отрови или да ви прониже с кинжал.
— Не, няма да кажа нищо, обещавам ви. Но пуснете ме, пуснете ме да си отида!
— Ще си отидете, ще си отидете. Но няма да го оставите да загине. Виждате, че е гладен. Нахранете го поне днес — каза госпожа дьо Бувил, като сложи в ръцете й истинския крал.
Когато Мари притисна бебето до гърдите си, риданията й станаха още по-силни.
— Задръжте го, то ще бъде като ваше — настоя госпожа дьо Бувил, — а когато дойде време да го качат на трона, ще се радвате на почести в двора заедно с него. Ще бъдете негова втора майка.
Не въображаемите почести, обещани от жената на попечителя, можеха в този миг да убедят Мари, но този беззащитен живот, който държеше в ръцете си и върху който несъзнателно щеше да пренесе майчинските си чувства.
Тя долепи устни до покритата с мъх главичка на бебето, разгърна по навик дрехата си и прошепна:
— Не, не мога да те оставя да умреш, мъничък мой Жан… мъничък мой Жан…
Съпрузите Бувил въздъхнаха с облекчение. Бяха спечелили. Поне в момента.
— Тя не трябва да бъде във Венсен, когато утре дойдат да вземат детето й — прошепна госпожа Бувил на мъжа си.
На другия ден, напълно омаломощена и предоставяща на госпожа Бувил да решава за всичко, Мари бе отведена с детето в манастира на ордена света Клара.
Госпожа дьо Бувил обясни на игуменката, че Мари е била дълбоко разстроена от смъртта на малкия крал и не трябва да държат сметка за безсмислените й приказки.
— Много ни уплаши, крещеше и не разпознаваше дори собственото си дете!
Госпожа дьо Бувил настоя да не пускат никого при младата жена, нито дори сестрите и послушничките от манастира, да я изолират и да й осигурят пълно спокойствие и тишина.
— Ако някой я потърси, не го допускайте при нея и ни уведомете.