— Петдесет ливри, монсеньор, мога да ви дам само петдесет ливри.
— Скъперник!
— Само толкова мога!
— Така да е. Ще има да ми даваш още петдесет. Мао ще ти плати всичко, ведно с лихвите!
— Гучо — каза Толомей, — ела да ми помогнеш да отброим петдесет ливри за монсеньора.
И той отиде в съседната стая с племенника си.
— Вуйчо, мислите ли, че има нещо вярно в това, което разправя?
— Не зная, момчето ми, не зная; Но ми се струва, че съвсем основателно искаш да заминеш. Не е хубаво да се забъркваш прекалено в тази история, която не мирише на хубаво. Необяснимото държане на Бувил, внезапното бягство на Мари… Вярно е, че не можем да вземаме за чиста монета всички бълнувания на този лудньо. Но често съм забелязвал, че налучква истината, когато става въпрос за злодеяния. Той е майстор в тях и отдалеч ги надушва. Припомни си прелюбодеянието на принцесите. Нали пак той го бе открил и ни бе обадил за него. Твоята Мари… банкерът разпери в недоумение ръце — може би не е толкова наивна и искрена, колкото изглеждаше. Явно тук се крие някаква тайна.
— След вероломното й писмо можем да вярваме във всичко — каза Гучо, чиито мисли блуждаеха във всички посоки.
— Не вярвай в нищо, не проучвай нища, заминавай! Това е единственият правилен съвет.
Когато монсеньор д’Артоа получи петдесетте ливри, той не миряса, докато Гучо не се съгласи да сподели с него малкото пиршество, което смяташе да си предложи, за да отпразнува освобождението си. Необходим му беше другар и беше готов да се напие с коня си само и само да не остане сам.
Той толкова настояваше, че накрая Толомей прошепна на Гучо:
— Иди, иначе ще го обидим. Но дръж си езика!
И така Гучо завърши този отчайващ ден в една кръчма, чийто съдържател плащаше известен налог на офицерите от градската стража, за да му разрешат да търгува с леки жени. Всичко, което се кажеше там, биваше донасяно на началника им.
Монсеньор д’Артоа се показа в най-добрия си вид: неутолим при пиенето, с баснословен апетит, неуморим в крясъците, циничен, преливащ от нежност към младия си сътрапезник и повдигащ полите на леките момичета, за да покаже на всеки истинското лице на леля си Мао.
Обзет от дух на съревнование, Гучо не устоя на виното. С бляскал поглед, разрошени коси и несигурни движения, той крещеше:
— И аз знам немалко неща… Охо, ако седна да говоря…
— Говори де, говори!
Но и в опиянението у Гучо оставаше известен проблясък на благоразумие.
— Папата… — каза той. — Охо! Какви ги знам за папата!
Внезапно той се разрида и сълзите му закапаха в косите на една уличница, на която после удари плесница, защото тя олицетворяваше за него цялото женско коварство.
— Но аз ще се върна и ще го отвлека!
— Но кого? Папата ли?
— Не, детето й!
Вечерта главите им бяха съвсем размътени, погледите блуждаещи, а жените, доставени от кръчмаря, нямаха вече дрехи върху себе си. Точно тогава Лорме се приближи до Робер и му каза на ухото:
— Навън има някакъв мъж, който ни следи.
— Затрий го! — отвърна нехайно исполинът.
— Добре, монсеньор.
Така госпожа дьо Бувил загуби един свой прислужник, натоварен от нея да върви по петите на италианеца. Гучо никога не узна че поради жертвата на Мари той не завърши може би дните си с изтърбушен корем във вълните на Сена.
Върху една постеля със съмнителна чистота легнал върху гърдите на момичето, което беше ударил и което беше отзивчиво спрямо огорченията на мъжете, Гучо продължаваше да оскърбява Мари и си въобразяваше, че си отмъщава на нея, като мачкаше плътта на продажната жена.
— Имаш право! И аз хич не обичам жените! Всичките са лъжкини! — казваше уличницата на Гучо. Никога след това той не можа да си припомни нейните черти.
На другия ден, нахлупил шапка до очите, с уморени крайници и еднакво отвратен и тялом, и духом, Гучо пое към Италия. Той отнасяше със себе си хубавичко състояние под форма на менителница, подписана от вуйчо му, която представляваше делът му от печалбите от извършените от него сделки в продължение на две години.
Същия ден крал Филип V, жена му Жана и графиня Мао пристигнаха в Реймс заедно с всички свои придворни.
Вратите на замъка Кресе се бяха вече затворили зад красивата и неутешима Мари, за която животът щеше да се превърне във вечна зима.