„Всички ли приличат на мен, престъпни, ако се яви случай, невинни само привидно и готови да прибягнат към злото, за да осъществят амбициите си? Все пак, докато бях в Лион, аз желаех само да бъда справедлив. Така ли беше наистина? Толкова ли ненавистна е човешката природа, или кралската власт ни прави такива? Да се видиш до такава степен нечист и омърсен, това ли е данъкът, който плащаш, за да царуваш?… Защо бог ни е създал смъртни, щом смъртта ни прави противни със страха от нея и с възможността да я използваме?… Може би тази нощ ще се опитат да ме убият.“
Той гледаше високите сенки, които трептяха по стените между стълбовете. Не изпитваше разкаяние, но и не се чувствуваше щастлив.
„Това означава може би да се помолиш и затова ни съветват да се отбием в църквата вечерта преди коронясването.“
Той се преценяваше трезво, такъв, какъвто беше: лош човек със заложби на много голям крал.
Не му се спеше. С удоволствие би останал още дълго там, унесен в мисли за себе си, за човешката участ, за първопричината на нашите постъпки, задавайки си истински важните въпроси за битието, въпроси, които никога няма да получат отговор.
— Колко време ще продължи церемонията? — попита той.
— Пълни два часа, сир.
— Хайде! Да се опитаме да заспим. Утре трябва да бъдем бодри.
Но когато се прибра в двореца на архиепископа, той влезе при кралицата и седна на леглото й. Заговори с нея за явно маловажни неща: за местата в катедралата, за облеклото на дъщерите си…
Жана беше вече полузадрямала. Тя се бореше със съня, за да го слуша внимателно. Долавяше нервно напрежение у мъжа си и някаква надигаща се тревога, срещу която той търсеше закрила.
— Друже — каза ми тя, — не искате ли да спите до мен?
Той се поколеба.
— Не мога. Не съм предупредил шамбелана.
— Но вие сте крал, Филип — каза Жана усмихната. — Можете да наредите на шамбелана каквото си искате.
Филип не се реши веднага. Този млад мъж, който умееше с оръжие или пари да срази най-мощните си васали, се стесняваше да уведоми служителите си, че внезапно му се е дощяло да сподели леглото на съпругата си.
Най-сетне той повика една от камериерките, които спяха в съседната стая и я изпрати да предупреди Адам Ерон да не го чака и да не спи тази нощ пред вратата му.
После се съблече между завесите с папагалчета и под сребърните детелини на балдахина и се пъхна под завивките. И голямата тревога, от която не можеха да го защитят всички войски на конетабъла, защото беше човешка, а не кралска тревога, стихна при допира с това женско тяло, с твърдите дълги бедра, покорния корем и топлата гръд.
— Миличка — пошепна Филип, заровил лице в косите на Жана, — миличка, кажи ми, изневери ли ми? Кажи ми без капка страх, защото дори и да си ми изменила тогава, вече съм ти простил.
Жана прегърна мършавото, но яко тяло на мъжа си, чиито ребра усещаше под пръстите си.
— Никога, Филип, заклевам ти се! — отвърна тя. — Изкушена бях да го сторя, признавам, но нито веднъж не се поддадох.
— Благодаря ти, любима — промълви Филип. — Тогава нищо не ми липсва, за да се чувствувам крал.
Нищо не му липсваше да се чувствува крал, защото всъщност той беше подобен на всички мъже в кралството си: нужна му беше една жена, която при това да бъде само негова.
X. РЕЙМСКИТЕ КАМБАНИ
Няколко часа по-късно, излегнат върху парадно легло, украсено с френските гербове, в дълга аленочервена кадифена роба, със скръстени на гърдите ръце, Филип очакваше епископите, които трябваше да го отведат в катедралата.
Първият шамбелан Адам Ерон, и той в пищни одежди, бе застанал прав до него. Бледата януарска утрин разливаше белезникава светлина в стаята.
На вратата се потропа.
— Кого търсите? — попита шамбеланът.
— Търся краля.
— Кой го търси?
— Брат му.
Филип и Адам Ерон се спогледаха, изненадани и недоволни.
— Добре, нека влезе — каза Филип и се понадигна леко.
— Имате много малко време, сир… забеляза шамбеланът.
Кралят го увери, че разговорът няма да продължи много.
Красивият Шарл дьо Ла Марш беше облечен като за път. Току-що беше пристигнал в Реймс и само се беше отбил в жилището на граф дьо Валоа. Лицето и походката му издаваха раздразнение.
Колкото и да беше ядосан, видът на брат му, облечен в пурпур и излегнат така в жреческа поза, му въздействува. Той застина за миг, облещил очи.