— Ни дума срещу Жана, ни дума срещу кралицата! — пресече го Филип с вдигната ръка. — Зная, че за да ми вредите или за да не сте съвсем сам в нещастието си, продължавате да разпространявате злостни лъжи.
— Вие оневинихте Жана, защото искахте да запазите Бургундия, защото винаги сте поставяли интересите над честта си. Но и на мен невярната ми съпруга все още може да ми бъде от полза.
— Какво искате да кажете?
— Каквото казах. — отвърна Шарл дьо Ла Марш. — И още веднъж ви заявявам, че ако искате да ме видите след малко на коронацията, държа да заема място на пер. Иначе си заминавам обратно!
Адам Ерон влезе в стаята и предупреди краля с леко кимване, че заповедите му са предадени. Филип му благодари по същия начин.
— Заминете си, братко — каза той. — Днес ми е необходимо само едно лице: Реймският архиепископ. Вие не сте архиепископ, нали? Тогава отпътувайте, отпътувайте, ако ви харесва.
— Но защо — извика Шарл, — защо чичо ни Валоа постига винаги онова, което иска, а аз никога?
През открехнатата врата долиташе песнопението на приближаващата се духовна процесия.
„Когато си помисля, че ако умра, този глупак ще стане регент!“ — каза си Филип. Той сложи ръка на рамото на брат си.
— Когато и вие в продължение на толкова много години сте нанасяли такива вреди на кралството като нашия чичо, ще можете да изисквате да ви купят за същата цена. Но слава Богу, вие не сте толкова усърден в глупостта.
Той му посочи с очи вратата и граф дьо Ла Марш излезе смъртно бледен, разкъсван от безсилна ярост, като се сблъска с прииждащите духовници.
Филип отиде към леглото и зае отново предишната си поза със скръстени ръце и спуснати клепачи.
На вратата се потропа. Този път епископите чукаха с жезлите си.
— Кого търсите? — попита Ерон.
— Търсим краля — отговори нечий тържествен глас.
— Кой го търси?
— Църковните перове.
Отвориха двете крила на вратата и влязоха епископите на Лангр и Бове с митри на глава и медальони с реликви на шията. Те се доближиха до леглото, помогнаха на краля да стане, поднесоха му светена вода и му прочетоха молитва, докато той коленичи върху квадратно парче коприна.
После Адам Ерон постави върху раменете на Филии пурпурна кадифена мантия, подобна на робата му. И в същия миг избухна спор между двамата епископи кой да застане отдясно на краля. По начало това място се падаше на херцога-архиепоскоп на Лион. Но тъй като в момента тази епархия беше без титуляр, редно беше Лангърският епископ, Гийом дьо Дюрфор, да го замести. Но Филип посочи епископа на Бове. Той имаше две основания: от една страна, Лангърският епископ беше приютил доста охотно бившите тамплиери в епархията си и им бе дал духовнически длъжности. От друга страна, епископът на Бове беше от рода Марини, третият брат, много ловък прелат, винаги готов да служи на властта, стига само да може да извлече почести и облаги. Нима не бе доказал това, когато преди по-малко от две години беше член на съвета, натоварен да осъди по-възрастния му брат Ангьоран? Филип не го уважаваше, но съзнаваше, че трябва да го спечели.
— Аз съм епископ-херцог и на мен се пада да бъда от дясно — настоя Гийом дьо Дюрфор.
— Епархията в Бове е по-стара от Лангърската — отвърна Марини.
Лицата им пламнаха под митрите.
— Монсеньори, кралят решава — каза Филип.
И Дюрфор беше принуден да застане отляво. „Още един недоволник!“ — помисли си Филип.
Те слязоха така между кръстове, свещи и дим на тамян чак до улицата, където целият двор, начело с кралицата, се бе подредил вече за шествието. Отидоха в катедралата.
Гръмогласни приветствия съпътствуваха краля. Филип беше доста бледен и присвиваше късогледите си очи. Почвата на Реймс внезапно му се стори необяснимо твърда под краката му: той имаше чувството, че стъпва върху мрамор.
Пред портала на катедралата се спряха за нови молитви. После под тържествените звуци на органа Филип тръгна през кораба на църквата към олтара и голямата естрада, към трона, върху който най-сетне седна. Първият му жест бе да посочи на кралицата креслото вдясно от своето.
Църквата беше претъпкана. Филип виждаше само море от корони, рамена с бродерии, скъпоценности, филони, бляшали под светлината на свещите. В нозете му се разстилаше едно човешко звездно небе.
Той свърна поглед по-близо до себе си и изви глава на дясно и ляво, за да различи застаналите върху естрадата Тук беше Шарл дьо Валоа и Мао д’Артоа, монументална, цялата в брокат и кадифе. Тя му се усмихна. Малко по-далеч стоеше Луи д’Еврьо. Но Филип не забеляза нито Шарл дьо Ла Марш, нито Филип дьо Валоа, когото и баща му търсеше с очи.