— Великият и могъщ феодал граф дьо Валоа, кралски пер — произнесе шамбеданът.
Цялото внимание се пренесе върху чичото на краля. Ако той се отзовеше на повикването, Филип бе спечелил, защото Валоа му донасяше гаранцията на перовете лаици, на действителната власт. Откажеше ли, Филип беше изгубен.
Валоа не бързаше, а архиепископът явно очакваше неговото решение.
Тогава Филип все пак леко помръдна. Той обърна глава към чичо си. Погледът, който му отправи, струваше сто хиляди ливри. Бургундия никога нямаше да плати толкова.
Бившият константинополски император се изправи със сгърчено лице и застана зад племенника си.
„Колко добре сторих, че не се циганих с него!“ — помисли си Филип.
— Благородна и могъща госпожа Мао, графиня д’Артоа, кралски пер — извика Адам Ерон.
Архиепископът повдигна тежкия златен обръч с кръст в челната част и най-сетне произнесе:
Coronet te Deum.
Един от перовете лаици трябваше веднага да поеме короната, за да я държи над главата на суверена, а другите перове трябваше само да я докоснат символично с пръст. Валоа протегна вече ръка, но Филип го спря със скиптъра си.
— Вие, майко, дръжте короната — каза той на Мао.
— Благодаря ви, синко — прошепна исполинката. Това предпочитание, оказано й пред очите на всички, беше благодарността за двойното цареубийство. Тя заемаше мястото на пръв пер в кралството и притежанието на графството Артоа беше бляскаво потвърдено.
— Бургундия няма да преклони глава! — извика херцогиня Анес.
И като даде знак на свитата си, тя се отправи към изхода, докато Мао и Валоа бавно отвеждаха Филип към трона му.
Когато седна и постави крака върху копринената възглавничка, архиепископът свали митрата си и целуна краля по устата с думите:
Viva rex in oeternum.
Другите църковни и лаически перове направиха същото, като повтаряха:
Viva rex in oeternum.
Филип се чувствуваше уморен. Беше спечелил последното сражение след седеммесечни непрестанни борби, за да стигне до върховната власт, която сега никой вече не можеше да му оспори.
Камбаните разтърсиха въздуха, за да възвестят тържеството му. Отвън народът ликуваше и му пожелаваше слава й дълъг живот. Всички негови неприятели бяха сразени. Той имаше син, който щеше да го наследи, щастлива съпруга, която щеше да споделя мъките и радостите му. Френското кралство му принадлежеше.
„Колко съм уморен, страшно уморен!“ — мислеше Филип.
Всъщност като че ли нищо не липсваше на двадесет и пет годишния крал, който се бе наложил с упоритата си воля, който бе приел изгодите от престъплението и притежаваше всички качества на голям монарх.
Скоро щеше да удари часът на възмездието.