Забучих вилицата в пърженото яйце и потреперих.
— Дали я помня? Трудно мога да я забравя. Няма да ми повярваш, лельо Далия, но когато отидох в онзи магазин, по някакво поразително съвпадение там се намираше не друг, а самият Басет…
— Не е било съвпадение. Отишъл е да види сметаниерата и да прецени дали е толкова хубава, колкото му я описа Том. Защото, можеш ли да си представиш подобно скудоумие, Бърти, твоят смахнат чичо му сподели всичко за нея. Би трябвало да знае, че оная хиена веднага ще скрои някаква пъклена интрига, за да се докопа до кравата. И го направи. Вчера Том обядва със сър Уоткин Басет в клуба му. В менюто фигурирал студен омар и оня Макиавели го насъскал да си го поръча.
Не повярвах на ушите си.
— Да не искаш да кажеш — смаях се аз, защото бях добре запознат с крайно деликатния и нежно устроен механизъм на храносмилането му, — че чичо Том е ял омар? След всичко, което преживя по Коледа?
— Подкокоросан от оня тип, той не само изплюскал тонове омари, но и погълнал планини от краставици. Според неговата версия, която едва беше в състояние да ми разкаже сутринта, защото, като се прибра вчера, можеше само да стене, в началото не се поддавал. Бил силен и непоколебим. Но след това обстоятелствата го надвили. Оказва се, че в клуба на Басет слагат студените предястия на обща маса, поставена така, че както и да седнеш, все са ти пред очите.
Кимнах.
— И в „Търтеите“ е така. Веднъж Коко Потър-Пърбрайт шест пъти последователно улучи с хлебчета баницата с дивеч от мястото си до най-далечния прозорец.
— Това е причинило и падението на клетия Том. Би могъл да устои на приказките на Басет за омари, но гледката се оказала непосилна. Рухнал, натъпкал се като изгладнял ескимос и в шест часа портиерът на клуба се обади да ме моли да изпратя кола да прибере тленните останки, открити от един прислужник да се гърчат в ъгъла на библиотеката. След половин час Том пристигна с немощни молби на уста за сода бикарбонат. Сода бикарбонат, друг път! — заяви леля Далия с горчив, безрадостен смях. — Наложи се да прибегнем до двама лекари и промивка на стомаха.
А междувременно… — подсказах аз, защото вече ми беше ясно накъде клони работата.
А междувременно кръвопиецът Басет, то се знае, се измъкнал на пръсти от клуба и купил сметаниерата. Продавачът беше обещал да я пази за Том до три часа следобед и когато чичо ти не се явил в уречения час, а наоколо се навъртал друг клиент, естествено, я продал. Това е. Сметаниерата е в ноктите на Басет и снощи я отмъкнал в Тотли Тауърс.
Трагична история, разбира се, потвърждаваща мислите, които тъй често ме спохождат по адрес на татко Басет — че съдия, който е в състояние да ограби човека с пет лири, когато би могъл да се задоволи с обикновено мъмрене, е способен на всичко. Не виждах обаче какво може да се направи. Положението беше от онези, при които кършиш ръце, вдигаш безмълвно страдалчески поглед към небесата, след което обръщаш нова страница и се стараеш да забравиш. Изказах се в подобен смисъл, докато мажех препечена филийка със сладко от портокалови корички.
За миг тя се втренчи в мен.
— Значи така смяташ, а?
— Точно така.
— Надявам се ще признаеш, че по всички морални закони сметаниерата принадлежи на Том.
— Безспорно.
— Но си способен да се примириш с тази въпиюща несправедливост? Да допуснеш крадецът да се измъкне с плячката? Изправен пред най-крещящо подлия обир, извършван някога в цивилизована страна, ти ще стоиш настрана, ще викаш „хм, хм“ и няма да предприемеш нищо?
Обмислих думите й.
— Е, може би няма да хъмкам. Съгласен съм, че така създалото се положение изисква по-красноречиви изрази. Но не бих предприел нищо.
— Аз пък ще предприема. Ще му задигна проклетото нещо.
Зяпнах втрещен. Не можах да произнеса членоразделен упрек, но в погледа ми определено се четеше „ц-ц-ц“. Не отричам, че предизвикателството бе сурово, но и не одобрявам подобни силови методи. Тъкмо се канех да пробудя заспалата й съвест с въпроса как би възприела ловната дружинка подобно поведение, и тя добави:
— Или по-скоро ти ще го задигнеш!
Току-що бях запалил цигара и според рекламата тя трябваше да ми достави отморна наслада, но, изглежда, бях налетял на друг сорт, защото рипнах от стола като промушен с шиш под седалката.
— Кой, аз?
— Ти. Погледни само как добре се подреждат нещата. Отиваш на гости в Тотли. Ще имаш най-малко сто сгодни възможности да докопаш проклетата вещ…
— Ама чакай!
— … а аз трябва да я имам на всяка цена, защото в противен случай не ще успея да изкрънкам от Том чек за романа на Помона Грайндъл. Няма да е в добро настроение. А вчера извозих старицата и подписах страхотен договор, но половината сума трябва да й се плати в аванс точно след една седмица. Тъй че действай, момчето ми. Не виждам защо се цупиш и вдигаш толкова пара. Просто дребна услуга за любимата ти леля.