— Не си забравил оня гръмовержец, нали, Джийвс? Тежък случай!
— Възможно е сър Уоткин да не е толкова страховит в личния си живот, сър.
— Съмнявам се. Където и да го боднеш, звярът си остава звяр. Но стига сме си губили времето с Басет. Някакви писма?
— Не, сър.
— Телефонни съобщения?
— Едно, сър. От госпожа Травърс.
— От леля Далия? Значи се е върнала в града?
— Да, сър. Изрази желание да й позвъните при първа възможност.
— Ще направя нещо далеч по-добро — сърдечно изрекох аз. — Ще я посетя лично.
Половин час по-късно вече пъплех по стъпалата пред огромната й къща и бях въведен от стария иконом Сепингс. Прекрачих прага, без да подозирам, че преди още да съм изрекъл непротивоустърговорителствувайте, ще бъда въвлечен в размирица, поставяща Бъртрамовата душа на рядко по тегобата си изпитание. Говоря за злокобните събития, свързани с Гъси Финк-Нотъл, Мадлин Басет, стария татко Басет, Стифи Бинг, преподобния Х. У. Пинкър (Смрадльо), сребърната сметаниера от осемнайсети век във формата на крава и малкото, подвързано с кафява кожа тефтерче.
Така или иначе, когато влизах, дори сянка от мрачно предчувствие не се мяркаше върху безоблачното ми розово личице. Предвкусвах с радост предстоящата среща със споменатата леля Далия, която е моята свястна и достойна за похвали леля и не бива в никой случай да бъде бъркана с леля Агата, известна със способността си да ръфа стъкла и да носи бодлива тел на голо. Като се изключи чисто интелектуалното удоволствие от размяната на светски клюки, на хоризонта трепкаше и възможността да изкопча покана за обяд. Благодарение на несравнимата виртуозност на готвача французин Анатол лоченето от лелината копаня е празник за всеки изтънчен чревоугодник.
Докато минавах през коридора, видях, че вратата на утринната стая е отворена, и зърнах чичо Том да бърника в колекцията си от старо сребро. За секунда се изкуших да надникна и да проявя интерес към храносмилането му, което го мъчеше напоследък, но здравият разум надделя. Този мой чичо е от хората, които, щом видят племенник, го заклещват в ъгъла и започват да подробничат интимно на тема стенни свещници, обковани със сребърни листа, да не говорим за свитъци с древни ръкописи, погребални венци с релефни ленти, обточени със сърма и тям подобни, поради което спотаяването ми се стори най-препоръчително. Затаих дъх, минах на пръсти покрай вратата и се запътих към библиотеката, където бях уведомен, че в момента се помещава леля Далия.
Заварих скъпата си плът и кръв затънала до уши в бумаги. Всеизвестно е, че тя е благочестивата и уважавана собственичка на месечното списание за нежния пол, озаглавено „Будоарът на милейди“. Аз също имам принос към широката му популярност поради статията „Какво носи добре облеченият мъж“, която написах специално за него.
Влизането ми я накара да се върне към сивото ежедневие и да ме поздрави с веселото си „ехоо!“, което в дните на ловджийската й младост я бе популяризирало из ловните дружинки, известни със злонамереността си към британската лисица.
— Охо, грознико — ревна тя. — Какво те носи насам?
— Доколкото разбрах, скъпа прародителко, гориш от нетърпение да общуваш с мен.
— Не е ставало дума да ми се натрисаш тук и да ми пречиш на работата. Няколко думи по телефона щяха да са предостатъчни, но вероятно интуицията ти е подсказала, че днес е най-претовареният ми ден.
— Ако си се чудила дали мога да остана на обяд, не се притеснявай. Ще бъда, както винаги, очарован. С какво ще ни зарадва Анатол?
— Теб с нищо, досаднико. Поканила съм на обяд изтъкнатата романистка Помона Грайндъл.
— С удоволствие ще се запозная с нея.
— Не ти се урежда въпросът. Ще водим разговор на четири очи. Опитвам се да й изкрънкам роман с продължения за „Будоарът“. Не, не, исках само да ти кажа да отскочиш до антикварния магазин на Бромтън Роуд, точно до Ораторията — не можеш да го подминеш, и да поехидничиш над една сметаниера във формата на крава.
Не схванах мисълта й. Останах с впечатлението, че не е с всичкия си.
— Да направя какво над какво?
— Имат една сметаниера от осемнайсети век, която Том възнамерява да придобие днес следобед.
Изведнъж ми просветна.
— Ааа, да не е някаква сребърна джунджурия?
— Да. Нещо като съд за сметана. Иди там, поискай да го видиш и когато ти го донесат, регистрирай неодобрение.