— Да, сър.
— А Полин Стоукър, която нахлу посред нощ във вилата ми по бански костюм?
— Да, сър.
— Какъв пол! Какъв пол, Джийвс! Но нито една негова представителка, колкото и пагубна да е тя, не може да се сравни с тая хубостница Стифи. Кой беше мъжът, чието име стои начело… онзи с ангела?
— Абу бен Адем, сър.
— Е, това е Стифи. Тя е върхът. Съгласен ли си, Джийвс?
— Тъкмо щях да ви питам, сър, дали госпожица Бинг, когато произнесе заплахата си да връчи тефтерчето на господин Финк-Нотъл на сър Уоткин, не говореше със закачливи искрици в очите?
— Допускаш, че се е шегувала? Не, Джийвс, нямаше и сянка от подобно нещо. И преди съм виждал незакачливи очи, и то не едно и две, но никога не съм виждал толкова лишен от искрици взор. Не се шегуваше. Беше съвсем, съвсем сериозна. Напълно осъзнаваше, че върши нещо, което дори според женските стандарти е осъдително, но не й дремеше. Единственият резултат от тази толкова модна еманципация е, че всички навириха носове и пет пари не дават какво вършат. В доброто старо време на кралица Виктория подобни неща са били недопустими. Принц Албърт, съпругът на кралицата, бая би насолил особа като Стифи, не смяташ ли?
— Не допускам, че Негово кралско височество по някакъв начин би одобрил госпожица Бинг.
— Щеше да я метне през коляно и да я нашляпа с чехъла, преди да се е усетила къде се намира. А не бих се учудил, ако се отнесеше по същия начин и с леля Далия, чието име ме подсети, че трябва незабавно да се видя с тази стара родственица.
— Тя много държи на разговора с вас, сър.
— Желанието й не се радва на взаимност, Джийвс. Признавам честно, че не горя от нетърпение.
— Нима, сър?
— Да. Разбираш ли, точно преди чая й изпратих телеграма, в която заявих, че не възнамерявам да крада сметаниерата, но тя вероятно е напуснала Лондон много преди да я получи. С други думи — очаква да завари племенник, горящ от нетърпение да се втурне по задачи, и ще трябва лично да й поднеса новината, че сделката пропада. Това няма да й хареса, Джийвс, и не крия, че колкото повече се замислям за предстоящия разговор, толкова повече ми изстиват краката.
— Ако ми разрешите да направя едно предложение, сър… естествено, това е палиативна мярка, но често е доказвано, че в трудни времена официалното вечерно облекло има стимулиращо въздействие върху силата на духа.
— Смяташ, че трябва да сложа бяла папийонка? Споуд ми каза, че тук носят черни връзки.
— Мисля, че извънредното положение оправдава отклонението, сър.
— Май си прав.
И, както винаги, беше. Джийвс няма грешка по деликатните въпроси на психологията. Наконтих се от глава до пети и незабавно усетих забележимо подобрение. Краката ми се позатоплиха, блясъкът се върна в помъртвелите очи, а самочувствието ми сякаш се напомпа. Наслаждавах се на ефекта в огледалото, връзвах папийонката с грижовни пръсти и репетирах наум някои изрази, които смятах да поднеса на леля Далия, ако се закучеше. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе Гъси.
При вида на клетия очилатко ме прободе съчувствие, защото от пръв поглед разбрах, че не е в крак със събитията. В поведението му не прозираше нито един от признаците, отличаващи мъжа, комуто Стифи е поверила плановете си. Държанието му бе бойко и аз размених бърз, многозначителен поглед с Джийвс. Моят казваше: какво знае той, неговият — също.
— Привет! — възкликна Гъси. — Привет! Здрасти, Джийвс.
— Добър вечер, сър.
— Е, Бърти, какво ново? Видя ли се с нея?
Съчувственият бодеж се засили. Въздъхнах наум. На мен се падаше тежката участ да нанеса оглушителна плесница на свой стар приятел и мисълта за това не ме направи щастлив.
Все пак човек трябва да гледа в очите подобни неща. Искам да кажа, хирургическия скалпел и прочие.
— Да — рекох аз. — Да. Видях се. Джийвс, имаме ли бренди?
— Не, сър.
— Можеш ли да намериш глътка?
— Разбира се, сър.
— Най-добре донеси бутилката.
— Много добре, сър.
— Той изчезна в коридора, а Гъси ме загледа с искрено изумление.
— На какво прилича това? Не можеш да започнеш да се наливаш още преди вечеря.
— Нямам и намерение. Поисках го за теб, многострадални великомъченико.
— Не пия бренди.
— Обзалагам се, че не само ще го изпиеш, ами ще плачеш за още. Седни, Гъси.
Настаних го в креслото и го ангажирах в лек разговор за времето и реколтата. Не исках да го цапардосам с новината, преди да е пристигнала спасителната влага. Продължих да говоря, като се стремях да внеса в гласа си интонации, с които се говори на болен, когото подготвят за най-лошото, и не след дълго забелязах, че ме гледа по много особен начин.