— Бърти, струва ми се, че не си редовен.
— Нищо подобно.
— Тогава какви ги плещиш?
— Просто запълвам времето, докато се появи Джийвс с брендито. А, благодаря ти, Джийвс.
Поех пълната до ръба чаша от ръката му и внимателно подредих пръстите на Гъси около столчето.
— Джийвс, по-добре иди да осведомиш леля Далия, че няма да имам възможност да се явя на срещата. Този разговор ще ми отнеме време.
— Много добре, сър.
Обърнах се към Гъси, който приличаше на стъписан шаран.
— Гъси — започнах аз, — изпий това и ме изслушай. Опасявам се, че имам лоши новини за теб. Във връзка с тефтерчето.
— С тефтерчето?
— Да.
Да не искаш да кажеш, че не е у нея?
— Точно там е въпросът. У нея е и възнамерява да го връчи на татко Басет.
Както и очаквах, това го срути. Очите му изхвръкнаха от орбитите, той скочи от креслото, изля съдържанието на чашата и стаята завоня на кръчма в събота вечер.
— Какво!
— Боя се, че е взела такова решение.
— Олеле, майко!
— Да.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Но защо?
— Има си основания.
— Но тя не разбира какво ще последва.
— Разбира.
— Това означава катастрофа!
— Определено.
— Олеле, майко!
Често се твърди, че нещастието събужда най-доброто у Устърови. Обзе ме странно спокойствие. Потупах го по рамото.
— Смелост, Гъси! Вземи пример от Архимед.
— Защо?
— Бил е убит от прост войник.
— И какво от това?
— Е, едва ли му е било приятно, но съм уверен, че е издъхнал с усмивка на уста.
Безстрашното ми поведение му оказа благотворно въздействие. Поуспокои се. Не мога да твърдя, че дори тогава приличахме на двамина френски аристократи, очакващи двуколката да ги откара на гилотината, но все пак имаше известно сходство.
— Кога ти го каза?
— Преди малко, на терасата.
— И сериозно ли говореше?
— Напълно.
— Нямаше ли…
— Закачлив блясък в очите? Не. Нямаше.
— Не можем ли да й попречим?
Очаквах да повдигне този въпрос, но съжалих, че го направи. Предчувствах продължителен период на безплодни спорове.
— Да — отвърнах аз. — Можем. Заяви, че ще изостави ужасяващата си цел, ако открадна сметаниерата на стария Басет.
— Онази сребърна сметаниера, която ни показваше снощи на вечеря?
— Точно нея.
— Но защо?
Обясних му как стоят нещата. Изслуша ме внимателно и лицето му се разведри.
— Сега разбирам! Всичко е ясно! Не можех и да допусна, че крои такива планове. Поведението й ми се стори толкова безкрайно немотивирано. Е, чудесно. Това решава въпроса.
Неприятно ми беше да помрача ведрото му настроение, но бях длъжен.
— Не съвсем, защото в никакъв случай няма да изпълня желанието й.
— Какво! Защо?
— Защото, ако се поведа по ума й, Родерик Споуд ще ме направи на пихтия.
— Какво общо има Родерик Споуд?
— Очевидно е взел присърце каузата на сметаниерата. Без съмнение от уважение към стария Басет.
— Хм! Е, ти не се боиш от Родерик Споуд.
— Напротив.
— Глупости! Ти не си такъв човек.
— Такъв съм.
Направи един тигел из стаята.
— Но, Бърти, няма защо да се боиш от човек като Споуд. Той е просто маса от обемисти мускули с бавни рефлекси. Няма начин да те догони.
— Изобщо нямам намерение да проверявам спринтьорските му данни.
— Освен това ти няма да останеш дълго тук. Можеш да изчезнеш веднага щом свършиш работата. Прати след вечеря бележка на курата да чака на уговореното място в полунощ и действай. Ето как виждам задачата ти. Кражба на сметаниерата — между дванайсет и петнайсет и дванайсет и трийсет или, да речем, и четирийсет в случай, че възникне нещо непредвидено. В дванайсет и четирийсет и пет си в двора на конюшнята и палиш колата. В дванайсет и петдесет излизаш на шосето, доволен от чисто изпълнената благородна задача. Не мога да разбера от какво толкова си се наплашил. Цялата работа ми изглежда по детски проста.
— Въпреки това…
— Няма да го направиш?
— Няма.
Отиде до камината и започна да си играе със статуетката на някаква пастирка, поставена на полицата.
— Бърти Устър ли чувам да говори? — попита глухо.
— Самият.
— Бърти Устър, от когото толкова се възхищавах в училище? Момчето, което наричахме Неустрашимия Бърти?
— Същият.
— Е, в такъв случай няма място за повече приказки.
— Няма.
— Значи единствената възможност, която ни остава, е да си възстановим собствеността върху тефтерчето.
— И как предлагаш да го сторим?
Той се замисли.
— Знам как. Слушай. Това тефтерче е много важно за нея, нали така?
— Да.
— В такъв случай го носи със себе си.
— Предполагам.
— Вероятно го е пъхнала в чорапа си. Прекрасно.