— Кое му е прекрасното?
— Не схващаш ли накъде бия?
— Не.
— Слушай тогава. Можеш лесно да я увлечеш в някакъв дружески брътвеж, в хода на който ще бъде много лесно да… ъ, нещо като шеговита прегръдчица…
Пронизах го с очи. На този свят съществуват граници и Устърови ги зачитат.
— Гъси, да не би да намекваш, че трябва да опипам краката на Стифи?
— Да.
— И дума да не става.
— Защо?
— Не е необходимо да се задълбочаваме в основанията ми — непреклонно изрекох аз. — Просто приеми, че тая няма да я бъде.
Хвърли ми особен поглед — с разширени, пълни с упрек очи. Вероятно така го гледат умиращите тритони, когато забравя да им смени водата. Пое рязко дъх.
— Положително вече нямаш нищо общо с момчето, което познавах в училище — заяви той. — Личността ти е деградирала. Никаква жизненост. Никакъв порив. Никаква предприемчивост. Трябва да е от алкохола.
Въздъхна и счупи пастирката. Тръгнахме към вратата и когато я отворих, отново ме изгледа.
— Няма да се явиш така на вечеря, нали? За какво ти е тази бяла папийонка?
— Джийвс ми я препоръча за поддържане на висок дух.
— Ще се почувстваш завършен глупак. Старият Басет вечеря в кадифен смокинг с лекета от супа по реверите. Най-добре се преоблечи.
В думите му имаше здрав разум. Човек не обича да се набива на очи. С риск да понижа духа си се обърнах да съблека смокинга. В същото време откъм гостната на долния етаж зазвуча песента на свеж, млад глас под акомпанимента на пиано. Песента мязаше на стара английска и народна. Лесно можеха да бъдат доловени разни „хей, нани, нани“ и други подобни.
От този песенен изблик, очите на Гъси затлеяха зад очилата, сякаш изпитваше повече, отколкото можеше да понесе.
— Стефани Бинг! — горчиво продума той. — Да пее в такъв момент!
Изсумтя и напусна стаята. Тъкмо завършвах възела на черната вратовръзка, и влезе Джийвс.
— Госпожа Травърс — официално обяви той.
— Майчице! — промълвиха скованите ми устни.
Разбира се, след официалното съобщение знаех, че ще се появи именно тя, но клетникът, излязъл на мирна разходка и вдигнал взор нагоре само за да види, че някой пуска от самолет бомба над главата му, също знае какво се задава, но от това не му става по-леко.
Забелязах, че е доста разбълникана, дори бих казал не съвсем в коритото си, та забързах верноподанически да я настаня удобно в креслото и да й поднеса извиненията си.
— Страшно съжалявам, че не можах да те посетя в стаята ти, прародителко — започнах аз, — но обсъждах насаме с Гъси Финк-Нотъл въпрос от дълбок взаимен интерес. След последната ни среща събитията се развиха във внезапна посока и със съжаление трябва да отбележа, че положението ми доста се запече. Спокойно може да се твърди, че Адът се тресе до основите си. Не преувеличавам, нали, Джийвс?
— Не, сър.
Леля само махна с ръка на протестите ми, сякаш гонеше досадна муха.
— Значи и ти имаш неприятности. Не знам каква е тази внезапна и неочаквана насока, която са поели нещата при теб, но при мен тръгнаха към дъното на преизподнята. Затова довтасах тъй скорострелно. Налага се да предприемем незабавни действия — или домът ми ще се срути.
Започнах да се чудя дали и Мона Лиза е намирала хода на събитията за толкова скапан. Неприятност подир неприятност.
— Какво има? — попитах аз. — Какво е станало?
За секунда нещо я задуши, но успя да отрони една дума.
— Анатол!
— Анатол? — Взех ръката й и успокояващо я помилвах. — Ще ми обясни ли нашата трескава недомогваща какви ги плещи? Какво искаш да кажеш с това Анатол?
— Ако не си отваряме очите, ще го целуваме за сбогом.
Ледена ръка стисна сърцето ми.
— Как така?
— Ами така.
— Дори след като удвои заплатата му?
— Дори след като удвоих заплатата му. Слушай, Бърти. Днес следобед, малко преди да тръгна, Том получи писмо от сър Уоткин Басет. Когато казвам малко преди да тръгна, искам да кажа, че писмото ме накара да тръгна. Защото можеш ли да си представиш какво пишеше в него?
— Какво?
— Съдържаше предложение за замяна на сметаниерата срещу Анатол. Том сериозно се замисли.
Зейнах.
— Какво? Недоверчиво!
— Невероятно, сър.
— Благодаря, Джийвс. Невероятно! Не мога да повярвам. Чичо Том не би предприел подобна стъпка.
— Какво знаеш ти! Помниш ли Помрой — иконома, който работеше у нас преди Сепингс?
— Помня го. Изискан мъж.
— Безценно съкровище.
— Истинско бижу. И досега не мога да си обясня защо му разрешихте да напусне.
— Том го размени с Бесингтън-Коуп срещу яйцевидна кана за какао на три спираловидни крачета.
Помъчих се да се преборя с нарастващото отчаяние.