— Но все пак не допускам оня изкуфял дъртак… искам да кажа чичо Том, така лекомислено да проиграе Анатол.
— Напълно е способен да го направи.
Тя се изправи и нервно тръгна към камината. Разбрах, че търси да счупи нещо, за да облекчи опънатите си нерви (Джийвс би го нарекъл палиативна мярка), и вежливо привлякох вниманието й към теракотената фигурка на детето Самуил по време на молитва. Благодари ми лаконично и я запокити към отсрещната стена.
— Казвам ти, Бърти, няма нещо, което побърканият колекционер не е способен да направи, за да се сдобие с лелеяния експонат. Том ми подаде писмото с думите, че би изпитал неподправено удоволствие лично да одере стария Басет и да го хвърли в казан с врящо масло, но не виждал друг изход, освен да удовлетвори исканията му. Единственото нещо, което го възпря да не телеграфира съгласието си начаса, беше фактът, че му разкрих целта на идването ти в Тотли Тауърс — да задигнеш сметаниерата и в най-скоро време да я връчиш в треперещите му ръце. А ти напредваш ли, Бърти? Състави ли план? Изпипа ли го до последната подробност? Не можем да си позволим да пилеем време. Всяка секунда е скъпа.
Усетих как коленете ми омекват. Разбрах, че трябва веднага да я цапна с новината, и се надявах разговорът ни да свърши с това. Тази моя леля, когато се разсърди, не е за пренебрегване и аз не можех да забравя за съдбата на детето Самуил.
— Тъкмо смятах да поговорим за това — започнах аз. — Джийвс, у теб ли е документът, който подготвихме?
— Тук е, сър.
— Благодаря, Джийвс. И смятам, че няма да е зле да донесеш още няколко глътки бренди.
— Много добре, сър.
Той се оттегли, а аз й подадох листа с молбата да го прочете внимателно.
— Какво е това?
— Скоро ще разбереш. Отбележи заглавието: Устър Б. — настоящо състояние. Тези думи казват всичко. Те обясняват — направих няколко крачки назад и се подготвих за бързоходно оттегляне — защо трябва категорично да откажа да открадна сметаниерата.
— Какво!
— Следобед ти изпратих телеграма в този смисъл, но ти, естествено, си се разминала с нея.
Гледаше ме умоляващо като любяща майка, чието дете-идиотче е извършило нещо особено тъпо дори за самото него.
— Но, Бърти, миличък, не чу ли какво казах? За Анатол. Не можеш ли да осъзнаеш положението?
— Мога.
— Тогава да не си мръднал? Разбира се, когато казвам мръднал…
Вдигнах предупредително ръка.
— Почакай да ти обясня, прародителко. Вероятно ще си припомниш, че споменах за нови насоки на събитията. Една от тях е, че сър Уоткин Басет знае всичко за плана ми да открадна сметаниерата и ме следи под лупа. Втората е, че е споделил подозренията си със свое другарче на име Споуд. Може би вече си успяла да видиш Споуд?
— Едрия мъжага ли?
— Едър е добре казано, въпреки че суперколосален щеше да е по-оправдано. Та, както споменах, сър Уоткин е споделил подозренията си със Споуд и последният собственоръчно ме уведоми, че ако сметаниерата изчезне, ще направи от мен желиран десерт. Затова не мога да предприема никакви конструктивни мерки.
Настъпи продължително мълчание. Виждах, че смила информацията и неохотно стига до заключението, че — Бъртрам не я подвежда в тежки времена поради някакъв свой лекомислен каприз. Прецени в какви кълчища съм нагазил и ако не греша, дори потрепера.
Тази моя плът и кръв е жена, която в дните на детството и юношеството ми имаше навика честичко да ме бръсва по главата, когато преценеше, че поведението ми налага подобен жест, а и в по-нови времена изпитвах усещането, че едва се сдържа да не предприеме сходни действия. Но под тази канибалска външност тупти нежно сърце, в което обичта към Бъртрам е дълбоко вкоренена. Тя е последният човек, който би пожелал да ме види с бушони на очите и изместен класически римски нос.
— Разбирам — най-сетне изрече тя. — Да. Това, разбира се, затруднява нещата.
— И то извънредно много. Ако решиш да характеризираш положението като безнадеждно, няма да възразя.
— Казал е, че ще те смели на пихтия, така ли?
— Употреби сходен израз. И го повтори, да не би да има недоразумение.
— Е, за нищо на света няма да допусна да бъдеш малтретиран от тази скална отломка. Срещу горила като него нямаш никакъв шанс. Ще те изкорми, преди да си мигнал. Ще те разкъса крайник по крайник и ще разхвърля частите ти по четирите посоки на света.
Замижах.
— Не е нужно да влизаш в такива живописни подробности, прародителко.
— Сигурен ли си, че говореше сериозно?
— Напълно.
— Да не е куче, което лае, но не хапе?
Усмихнах се скръбно.
— Виждам накъде биеш, лельо Далия. След секунда ще ме запиташ дали в очите му не е имало закачлив блясък. Нямаше. Политиката, която ми разкри Родерик Споуд при последния ни разговор, е поведенческа особеност, към която твърдо ще се придържа.