В камината пламтеше весел огън и за да убия времето, притеглих креслото до нея и извадих криминалния роман, който си носех от Лондон. Още щом го разлистих, разбрах, че е оправдал възложените надежди — беше тъпкан с очебийни улики и кръвожадни убийства и много скоро сюжетът ме погълна. Едва успях да се задълбоча, и чух изщракването на бравата. Вдигнах поглед и кого, мислите, зърнах? Самия Родерик Споуд.
Зейнах слисано. Все пак последният човек, от когото очаквах посещение, беше именно той. На всичкото отгоре очевидно не идваше да се извини за обидното си поведение на терасата, когато в допълнение към заплахите ме нарече и жалък червей, нито за начина, по който ме фиксираше по време на вечеря. Един поглед върху лицето му бе достатъчен да се убедя в това. Първото нещо, което прави човек, идващ да се извини, е да се вмъкне в стаята странишком с подкупваща глуповата усмивка, а такава липсваше.
Всъщност мога да твърдя, че изглеждаше по-заплашителен от всякога и това дотолкова ме разтревожи, че на моето лице се появи подкупваща глуповата усмивка. Не допусках, че това ще успокои грубиян като него, но човек се хваща и за сламката.
— О, здравейте, Споуд — рекох любезно. — Влезте, влезте. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
Без да отговаря, той се втурна към гардероба, отвори го с рязко движение и свирепо надзърна вътре. После се обърна и ми отправи същия смразяващ поглед.
— Мислех, че Финк-Нотъл е тук.
— Не е.
— Видях.
— Да не би да очаквахте да го намерите в гардероба?
— Да.
— О?
Настъпи пауза.
— Да му предам ли нещо, ако се появи?
— Да. Че ще му извия врата.
— Ще му извиете врата?
— Да. Ти глух ли си? Ще му извия врата. Кимнах миролюбиво.
— Разбирам. Ще му извиете врата. Дадено. А ако попита защо?
— Той знае защо. Защото е пеперуда, която си играе с женските сърца и ги захвърля като стари ръкавици.
— Ясно. — Нямах представа, че пеперудите се занимават с подобни неща. Интересно. — Е, ако го видя, ще го уведомя.
— Благодаря.
Той се оттегли, като тръшна вратата, а аз се замислих за странния начин, по който се повтаря историята. Положението беше почти идентично със случката, разиграла се преди няколко месеца в Бринкли, когато младият Тъпи Глосъп нахлу в стаята ми със сходна цел. Вярно, че намерението на Тъпи, ако не ме лъже паметта, беше да изкорми Гъси и да го накара да си изяде червата, докато Споуд държеше да му извие врата, но принципът бе същият.
Разбира се, осъзнах какво се е случило. Беше резултат на тенденция, която предвиждах. Не бях забравил думите на Гъси отпреди няколко часа за това как Споуд го информирал за намерението си да не остави камък връз камък, но да изтръгне гръбначните му прешлени, ако причини зло на Мадлин Басет. Явно беше научил фактите от нея по време на кафето и сега бе хукнал да претвори политиката си в дела.
Що се отнася до самите факти, още нямах и най-малка представа за естеството им. Но от поведението на Споуд можеше да се отсъди, че не правят чест на Гъси. Разбрах, че трябва да е бил верен на себе си и е действал като кръгъл идиот.
Ситуацията се очертаваше като „тука ли си, там стой“ и ако имаше нещо, с което можех да помогна, щях да го предприема без колебание. Но реших, че съм безпомощен и че трябва да се оставя в ръцете на Съдбата. Въздъхнах пресекливо и отново се отдадох на смразяващия кръвта роман. Бях прочел доста страници, когато дочух глух шепот: „Ей, Бърти!“ Подскочих разтреперан. Семейният призрак се бе появил да подиша във врата ми.
Обърнах се и зърнах как Огъстъс Финк-Нотъл изпълзява изпод леглото ми.
Благодарение на факта, че шокът залепи езика ми към небцето, което ми достави пренеприятното усещане че се задушавам, не можах да обеля и дума. Успях само да се иззверя към Гъси, поради което веднага разбрах, че внимателно е проследил последния ми разговор. Цялостното му поведение беше на човек, живо осъзнаващ, че е само на половин крачка пред Родерик Споуд. Косата му бе разчорлена, очите — диви, а носът потрепваше. Заек, преследван от невестулка, би изглеждал по същия начин с единственото изключение, че едва ли би носил очила с рогови рамки.
— Бях на косъм, Бърти — зашепна той с треперлив глас. Прекоси стаята с подгъващи се колене. Цветът на лицето му клонеше към блатист. — Ако нямаш нищо против, ще заключа вратата. Може да се върне. Не разбирам защо не погледна под леглото. Винаги съм смятал, че Диктаторите са по-прецизни.