Казах слава Богу, защото, ако някога се е раждал човек, заслужаващ бой с маслена картина, това беше Родерик Споуд. От първия миг на запознанството ни той неуморно доказваше, че си го проси. Но всеки светъл миг си има своята тъмна сянка и ми беше нужна само секунда да забележа, че усилието на Гъси, макар и добронамерено, не бе постигнало конструктивен резултат. Редно беше да държи картината странично и да извлече цялостния потенциал на дебелата дървена рамка. Вместо това той използва плоската страна на оръжието и главата на Споуд щръкна от средата на платното като цирков ездач, минаващ през хартиен кръг. Накратко онова, което обещаваше да стане решаващ удар, се оказа обикновен жест, както би се изразил Джийвс.
Въпреки това вниманието на Споуд се отклони за няколко секунди от целта. Остана на място и запремигва, а картината стърчеше като средновековна яка около врата му. Паузата бе достатъчна, за да се намеся.
Трябва да сте наясно, че компанията бе доста разгорещена и че от този момент нататък всичко бе позволено, а ние Устърови не се оттегляме в такива моменти. На леглото ми имаше чаршаф, зарязан от Гъси, когато смутих връзването на възли от негова страна. Да го грабна и да го метна връз Споуд за мен бе въпрос на секунда. Гладиаторите в древния Рим са вършели подобни номера с мрежа на арената, вследствие на което са били твърде уважавани.
Допускам, че човек, халосан по главата с картина, на която момиче чурулика на гълъб, а почти веднага след това увит в чаршаф, трудно може да възстанови хладния си интелигентен вид. Всеки доброжелател на Споуд в този момент би го посъветвал да стои неподвижно и да не шава, докато не се измъкне от пашкула. Само по този начин би могъл да избегне падането с главата напред при наличието на терен, щедро обзаведен със столове и други вещи.
Но той не, та не. Като чу звука от отдалечаващите се стъпки на завидно повратливия Гъси, той се метна в тяхна посока и претърпя неизбежното падане. В мига, в който развилият спортсменска скорост Гъси прекоси прага, той се озова на пода, омотан по-безнадеждно от всякога.
Моите собствени доброжелатели несъмнено биха ми препоръчали на този етап без много туткане да напусна полесражението и като се замисля, признавам, че сбърках, когато поспрях за миг да хлопна вързопа с една порцеланова ваза, красяща полицата над камината близо до мястото на покойното дете Самуил, в точката, която, ако се съдеше по осъдителното слововъзпроизвеждане, се нахождаше главата на Споуд. Допуснах стратегическа грешка. Улучих го без проблеми и вазата се пръсна на десетина парчета, в което не видях нищо осъдително, защото колкото по-голяма част от имуществото на човек като сър Уоткин Басет биваше унищожавана, толкова по-добре, но в резултат на замаха загубих равновесие. В следващия миг подалата се изпод чаршафа ръка ме сграбчи за пеша.
Злополуката беше сериозна и спокойно би накарала някоя по-дребна душица да усети, че по-нататъшната борба е безсмислена. Но както съм имал случай да отбелязвам и преди, същността на Устърови е в това, че те не са дребни душици. Неизменно запазват самообладание. Бързо мислят и светкавично действат. Наполеон е бил от същото тесто. Вече споменах, че тъкмо когато се наканих да уведомя Споуд, че знам всичко, запалих цигара. Тази цигара, барабар с цигарето, още се мъдреше между устните ми. Извадих я бързо и угасих огънчето в колбасарското ръчище, преградило пътя ми към свободата.
Резултатът ме удовлетвори напълно. Всеки разумен човек би помислил, че последните събития са настроили Родерик Споуд да очаква всичко и да се подготви за това, но тази проста маневра го свари напълно неподготвен. С остър вик на ярост той пусна пеша ми, а аз нито миг повече не се мотах наоколо. Бъртрам Устър знае кога да е и кога да не е сред присъстващите. Когато Бъртрам Устър види лъв насред пътя си, той не стои да му разучава навиците. Понесох се със забележителна бързина и без съмнение щях да пресека прага с рекордно постижение, подобряващо Гъсиното със секунда-две, ако не се бях сблъскал челно в солидно тяло, което тъкмо нахлуваше в стаята. Докато се обгръщахме здраво с ръце, аз си помислих, че явно в Тотли Тауърс, ако избягаш от едно, ще налетиш на друго.
Уханието на одеколон, което все още витаеше около слепоочието на тялото, ме накара да го идентифицирам като собственост на леля Далия, въпреки че дори без одеколона сочните ловджийски ругатни, които избълваха устните й, щяха да ме наведат на вярна следа. Срутихме се на пода и вероятно сме се претърколили, защото следващото нещо, което съзрях, бе чаршафосаната фигура на Родерик Споуд в непосредствената си близост. За последен път я бях забелязал в другия край на стаята. Явно ние се бяхме търкаляли на север-североизток, а той на юг-югозапад, та се срещнахме някъде по средата.