— Една минутка, Споуд — тихо заговорих аз. — Само минутка. Преди да се изхвърлиш, може би ще проявиш интерес към факта, че знам всичко за Юлейли.
Ефектът бе опияняващ. Почувствах се като човек, който натиска бутони и взривява мини. Ако непоклатимата ми вяра в Джийвс не беше ме подготвила да очаквам забележителен резултат, щях да бъда смаян от въздействието на това изявление върху него. Очевидно го бе улучило право в сърцевината и го изгаряше като жарава. Присви се, сякаш настъпи въглен, и по лицето му бавно се разстлаха ужас и тревога.
Цялата ситуация неудържимо ми напомни за нещо, което веднъж на младини ми се случи в Оксфорд. Беше пролет и се разхождах по брега на реката с момиче, чието име ми се губи. Внезапно чухме лай и към нас се понесе голямо яко куче, фрашкано с живот и очевидно изгарящо от нетърпение да причинява главоболия на невинно разхождащите се. Тъкмо обърнах душата си към Бога, обладан от предчувствие, че панталонът ми за трийсет лири ще бъде безжалостно раздран, когато момичето изчака кучето да се приближи и с необикновено присъствие на духа рязко отвори цветния си японски чадър в лицето на звяра, след което той направи три задни салта и се върна към личния си живот.
Като се изключат трите задни салта, реакцията на Родерик Споуд бе идентична с онази на ошашавеното псе.
За момент остана зейнал. След това рече: „О?“ После сгърчи устни в нещо, което, предполагам, се покриваше с представата му за помирителна усмивка. Сетне преглътна шест, а може би седем пъти, сякаш в гърлото му бе заседнала рибена кост. Най-после успя да проговори, и то с глас на влюбена и при това извънредно добронамерена гургулица.
— О, тъй ли? — рече.
— Тъй! — отвърнах. Ако ме беше попитал какво знам за нея, щеше да ме вкара в тръбата, но не го направи.
— Ъъъ… и как разбра?
— Имам си своите начини.
— О? — каза той.
— А! — отвърнах аз и за миг отново се възцари мълчание.
Не бих повярвал, че такъв чвор умее да се промъква раболепно, но точно така се промъкна той до мен. В очите му се четеше коленопреклонна молба.
— Надявам се, че ще го запазиш за себе си, Устър. Ще го запазиш за себе си, нали, Устър?
— Да…
— Благодаря, Устър…
— … но при условие — продължих аз, — че от твоя страна няма да има повече изпълнения на такива… как се казва?
Промъкна се още по-близо.
— Естествено, естествено. Опасявам се, че действах доста прибързано. — Протегна ръка и ме погали по ръкава. — Измачках ли ти сакото, Устър? Извинявай. Забравих се. Няма да се повтори.
— Така ще е най-добре. Велики Боже! Да ловиш хората за саката и да твърдиш, че ще им потрошиш кокалите. Нечувано!
— Знам, знам. Сгреших.
— Сгреши, и още как. Ще бъда непримирим спрямо подобни прояви в бъдеще, ясно ли е, Споуд?
— Да, да, разбирам.
— Смятам поведението ти за напълно неприемливо. Как само ме фиксираше на вечеря. Може да смяташ, че хората нехаят за такива неща, но аз хая.
— Разбира се, разбира се.
— На всичкото отгоре ме нарече и жалък червей.
— Съжалявам, че те нарекох жалък червей, Устър. Говорих, без да мисля.
— Трябва да се мисли, Споуд. Е, това е всичко. Свободен си.
— Лека нощ, Устър.
— Лека да е, Споуд.
Изсули се от стаята с наведена глава, а аз се обърнах към леля Далия, която зад гърба ми издаваше звуци на мотопед. Гледаше ме като човек, налегнат от халюцинации. Предполагам, че разговорът ми със Споуд е бил невероятно впечатляващ за случайния зрител.
— Да му…
Тук тя спря… може би за щастие, защото е жена, която в моменти на силно вълнение е склонна да забравя, че не се намира сред ловните полета и че езикът й често е прекалено пиперлив за смесена компания.
— Бърти! Какво беше всичко това?
Махнах небрежно с ръка.
— Ами просто натрих носа на оня самозабравеник. Отстоявам правата си. Човек не бива да цепи басма на хора като Споуд.
— Коя е тази Юлейли?
— Е, тук ме хвана натясно. Ще трябва да се обърнеш към Джийвс за допълнителна информация. Но е безполезно, тъй като правилата на клуба са извънредно строги и на членовете не е разрешено да се разпростират повече — продължих аз, като достойно отдадох дължимото на заслужилия похвала. — Преди малко Джийвс ми съобщи, че е достатъчно да информирам Споуд, че знам всичко за Юлейли, и той ще подвие опашка като кротко агънце-багънце. И както сама се убеди, той това и стори. Що се отнася до самоличността на гореспоменатата, нямам и най-малка представа. Знае се само, че е част от миналото на Споуд, и то, опасявам се, твърде компрометираща част.
Въздъхнах, защото не мога да отрека, че бях трогнат.