— О?
— Да. Ще бъде ли много нахално от моя страна да те помоля да го вържеш и по този начин да защитиш демокрацията в страната?
— Ще бъде.
— Не може да не желаеш да спасиш живота на две човешки същества.
— Може. Ако са мъже. Мразя мъжете. Надявам се Бартоломю да ви оглозга кокалите.
Разбрах, че няма да постигна нищо с този подход, и преминах към друг.
— Не те очаквах толкова рано — подхванах аз. — Мислех, че си отишла да блъскаш клавишите по време на илюстрованата лекция на дъртия Смрадльо за Светите земи.
— Така е.
— Не се ли връщаш твърде рано?
— Да. Лекцията се отмени. Харолд счупи диапозитивите.
— О? — възкликнах аз. Никак не се учудих. Той бе тъкмо човекът, който би строшил къде-що диапозитив има. — И как стана това?
— Стифи прекара апатична ръка по главата на кучето Бартоломю, което се бе приближило до нея да се поглези.
— Изтърва ги.
— И кое го накара да ги изтърве?
— Шокът от думите ми, че развалям годежа.
— Какво?!
— Да. — В очите й се появи блясък, сякаш неприятната сцена отново оживя пред тях, а в гласа й зазвуча острата метална нотка, която тъй често чувам по време на пренията ми с леля Агата. В гласа на леля Агата, естествено. Апатията изчезна и за първи път Стифи заговори с характерната си момичешка жар. — Отидох у Харолд, влязох, побъбрихме си за едно-друго и тогава му казах: „Кога ще откраднеш шлема на Юстис Оутс, сладурче?“ И можеш ли да си представиш, той ме погледна по един ужасяващ, овчедушен начин, също като пребито куче, и заяви, че се бил борил със съвестта си с надеждата да получи съгласие, но тя просто не искала и да чуе за кражбата на шлема на Юстис Оутс, тъй че въпросът отпадал.
— О? — рекох аз и се стегнах. — Значи отпада, а?
— Е, същото се отнася и за годежа ни. Той изтърва две шепи цветни диапозитиви на Светите земи, а аз си дойдох.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. И смятам, че това е щастливо избавление за мен. Ако възнамерява да ми отказва всяка дреболия, която му поискам, радвам се, че го разбрах овреме. Очарована съм.
Тук се чу подсмърчане, подобно на раздрана басма, тя зарови муцуна в ръце и избухна в тъй наречените безутешни ридания.
Безспорно мъчителна сцена и няма да сгрешите, ако кажете, че сърцето ми се късаше от състрадание към трагедията й. Не допускам да срещнете в цял централен Лондон човек, по-мекосърдечен от мен спрямо женската мъка. Ако бях по-близо, със сигурност щях да я потупам по главата. Но освен човеколюбивата жилка Устърови притежават и практична жила и не след дълго открих положителната страна на събитието.
— Лоша работа — рекох. — Разбито сърце, а, Джийвс?
— Определено, сър.
— Да, обзалагам се, че е напълно разбито, и затова съм в правото си да заявя: да се молим на Времето, този Велик лечител, час по-скоро да затвори раната. Но при тъй стеклите се обстоятелства вече нямаш нужда от тефтерчето на Гъси. Защо не ни го дадеш?
— Какво?
— Казах, че щом евентуалният ти брачен съюз със Смрадльо е отменен, без съмнение тефтерчето на Гъси вече не ти трябва, тъй че защо не ни го дадеш?
— Я не ме занимавай с тефтерчета в такъв момент!
— Да, да, права си. За нищо на света. Само казвам, че… по твой избор… избери момента сама… сигурно няма да имаш нищо против да ни дадеш…
— Добре, добре. Но сега не мога. Не е тук.
— Как така?
— Ей така. Сложих го в… Ей, какво е това?
Причината да прекъсне на най-интересното място беше внезапно почукване. Нещо като „чук-чук-чук“. Идваше откъм прозореца.
Трябваше да спомена, че стаята на Стифи освен дето бе обзаведена с легла, балдахини, ценни картини, пищно тапицирани столове и всякакви други мебели, прекалено хубави за млада нахалница, несвеняща се да ухапе ръката, нахранила я богато в апартамента си, като й прави въртели и създава главоболия, имаше и балкон зад прозореца. От този именно балкон се разнасяше чукането, навяващо на мисълта, че отвън стои някой.
По чевръстия скок на кучето Бартоломю към перваза стана ясно, че и то е стигнало до същия извод и се мъчи да си пробие със зъби път през стъклото. До този момент то се бе проявило като псе със силни задръжки, задоволяващо се да стои и наблюдава, ала ето че запрелива от странни ругатни. Длъжен съм да призная, че докато наблюдавах как трака със зъби и слушах забележките му, не спирах да се поздравявам за немедлеността, с която бях постигнал своя скок връз скрина. Ходеща кокалотрошачка — това бе Бартоломю Бинг. Колкото и неохотно да критикува човек премъдрото Провидение, аз все пак не се стърпях да го порицая шепнешком и да го попитам защо е необходимо да надарява подобно мащабно псе с челюсти и зъби, достойни за крокодил. Но беше късно да се вземат каквито и да било мерки.