След секунда на смаяно вцепенение, разбираемо за момиче, което чува някой да чука по прозореца му, Стифи се надигна все пак и отиде на разузнаване. От мястото си не виждах нищо, но очевидно тя беше в по-благоприятна позиция. Когато повдигна пердето, видях как се улавя с ръка за гърлото като трагична героиня и от устните й се изтръгна остър вик, който съумя да си пробие път през нечуваната врява, бликаща от запенения териер.
— Харолд! — извряка тя и като събрах две и две разбрах, че явлението на балкона няма начин да не е любимият ми курат Смрадльо Пинкър.
След първоначалния спонтанен възторг обаче младата гъска изведнъж се усети, че случилото се между нея и Божия служител не предполага подобен тон. Изрече следващите думи хладно и враждебно. Успях да ги чуя, защото междувременно се пресегна и стисна муцуната на плачещия за дебела сопа Бартоломю — акт, който аз лично не бих предприел и за много пари.
— Какво искаш?
Поради укротяването на Бартоломю чувах добре. Гласът на Смрадльо се заглушаваше от стъклото на прозореца, но все пак се възприемаше ясно.
— Стифи!
— Какво?
— Мога ли да вляза?
— Не можеш.
— Но аз съм ти донесъл нещо.
От младата гъска се изтръгна внезапен вой, преизпълнен с екстаз.
— Харолд! Ангеле мой! Да не би все пак да ми го носиш?
— Да.
— О, Харолд, радост моя!
Отвори прозореца с нетърпеливи пръсти, в стаята нахлу хладен въздух и се завихри около глезените ми. Очаквах да бъде последван от стария Смрадльо, но се излъгах. Продължаваше да се потрива отвън и след секунда причината се изясни.
— Ъ… Стифи, това твое псе под контрол ли е?
— Да, разбира се. Чакай малко.
Тя отнесе кучето до бюфета, запокити го вътре и затвори вратата. От факта, че не последва ни вопъл, ни стон, заключих, че се е свил на кълбо и е заспал. Шотландците са философи и лесно се нагаждат към променящите се обстоятелства. Правят го със същата лекота, с която ръфат месата на почтените хора.
— Пътят е чист, ангелчето ми — каза тя и се върна при прозореца, като стигна точно навреме за да бъде поета в прегръдките на влизащия Смрадльо.
Известно време не беше лесно да се различат мъжките от женските крайници, но най-сетне той се освободи и успях да го разгледам добре от глава до пети. Забелязах, че от времето, когато го познавах отблизо, е наддал количествено. Селското масло и спокойният живот бяха добавили някой и друг килограм към и без това впечатляващата му фигура. Стройният, физически трениран Смрадльо от моето юношество сигурно съществуваше само през Велики пости.
Скоро осъзнах, че промяната в него е съвсем повърхностна. Начинът, по който се препъна в килима и се блъсна в случайно препречила пътя му маса, като я прекатури с едновремешната си вещина, ми подсказа, че е същият жизнерадостен скокливец с два леви крака, който не би могъл да прекоси и пустинята Гоби, без да събори нещо.
В доброто старо колежанско време лицето на Смрадльо грееше от здраве и добро настроение. Здравето още беше на мястото си — приличаше на грудка цвекло, удостоена с духовнически сан, ала в момента веселостта биеше на очи предимно с подчертаното си отсъствие. Чертите му бяха напрегнати, сякаш Съвестта раздираше с нокти сърцето му. И без съмнение беше точно така, защото в ръка държеше шлема, който за последен път видях нахлупен върху кубето на полицая Юстис Оутс. Хвърли го на Стифи с бързото импулсивно движение на човек, бързащ да се отърве от умряла риба, а тя го пое с меко, нежно цвърчене, изпълнено с екстаз.
— Донесох го — безизразно рече той.
— О, Харолд!
— Донесох ти и ръкавиците. Беше ги забравила. По-точно едната ръкавица. Не можах да намеря другата.
— Благодаря, миличък. Не се тревожи за ръкавиците, прекрасен мой. Кажи ми как стана.
Тъкмо да започне, и се смрази. Забелязах, че ме гледа с трескав блясък в очите. После се обърна и се взря в Джийвс. Човек можеше да разбере какви мисли се носят из главата му. Чудеше се дали сме истински или е жертва на халюцинации в резултат на нервното напрежение, на което се бе подложил напоследък.
— Стифи — започна той с тих глас, — не гледай нататък, но… няма ли нещо върху скрина ти?
— Ъ? А, да, това е Бърти Устър.
— О, тъй ли? — Смрадльо видимо се развесели. — Не бях съвсем сигурен. А онова върху бюфета също ли е човек?
— Това е прислужникът на Бърти, Джийвс.
— Приятно ми е — каза Смрадльо.
— И аз се радвам да се запозная с вас, сър — отвърна Джийвс.
Слязохме на пода и аз пристъпих напред с протегнати ръце, радостен от повторната ни среща.