— Аз пък не мога да променя мнението си, че нямаш работа в стаята ми. Какво правиш тук?
— Да, и аз много се учудих — за пръв път изкоментира Смрадльо въпроса. Не можех да не призная основателността му да недоумява от тълпата в помещението, което бе смятал единствено за спалня на любимата си.
Загледах я сурово.
— Знаеш какво правя тук. Казах ти. Дойдох за…
— А, да. Бърти дойде да вземе една книга, миличък. Но — тук очите й студено и злонамерено се впиха в моите — опасявам се, че още не съм свършила с нея. Между другото — продължи тя, все още приковала ме с властен поглед — Бърти заяви, че ще бъде очарован да ни помогне да осъществим нашия план относно сметаниерата.
— Наистина? — жадно попита Смрадльо.
— Разбира се — отсече Стифи. — Преди малко ме уверяваше какво удоволствие ще бъде за него.
— И няма да имаш нищо против да те ударя по носа?
— Разбира се, че не, що за въпрос?
— Защото ни трябва кръв. Кръвта е много съществена.
— Разбира се, разбира се, разбира се — нетърпеливо изрече Стифи, сякаш бързаше да приключи с темата. — Всичко му е напълно ясно.
— Кога смяташ да го направим, Бърти?
— Смята да го направите довечера — отвърна Стифи. — Няма смисъл да протакаме нещата. Нали ще чакаш отвън към полунощ, миличък? Дотогава всички ще са си легнали. В полунощ удобно ли ти е, Бърти? Да, на Бърти ще му е удобно. Въпросът е решен. А сега наистина трябва да тръгваш, скъпи. Ако някой влезе и те завари тук, може доста да се озадачи. Лека нощ, миличък.
— Лека нощ, миличка.
— Лека нощ, миличък.
— Лека нощ, миличка.
— Чакайте! — прекъснах аз тези гнусни лигавения, защото исках да отправя последен призив към по-възвишените чувства на Смрадльо.
— Той не може да чака. Трябва да тръгва. Нали запомни, ангелче? В дванайсет нула нула, готов до последното копче. Лека нощ, миличък.
— Лека нощ, миличка.
— Лека нощ, миличък.
— Лека нощ, миличка.
Излязоха на балкона и глезотиите, от които ми се доповръща, заглъхнаха. Обърнах се към Джийвс с мрачно и сурово лице.
— Фу, Джийвс!
— Моля, сър?
— Казах „фу“! Аз съм човек с широки разбирания, но това ме шокира до… смея да твърдя до корена на основите. И не поведението на Стифи е най-скверното в случая. Тя е жена, а тенденцията у жените да не различават доброто от злото е покрита с печална слава. Но лицето Харолд Пинкър, следовник на Светите завети, човек, закопчаващ яката си отзад на врата, би трябвало да разбере как ме отвращава всичко това. Знае, че тефтерчето е у нея. Знае, че ме изнудва с него. Но настоява ли тя да ми го върне? Не! Поддава се с нескрит ентусиазъм на пъклените й интриги. Добро бъдеще чака с пастир като него паството на Тотли-на-платото, което се мъчи да не се отклонява от тясната и стръмна пътека на добродетелта! Хубав пример ще даде на децата от неделното училище, за които спомена! Няколко години проповеди от Харолд Пинкър и възприемане на необичайните му морално-етични норми, и всяко дете от списъка на учениците му ще се озове на топло с дълга присъда за изнудване.
Млъкнах. Вълнението ми дойде много. Пък се и задъхах.
— Мисля, че не сте справедлив към господина, сър.
— Ъ?
— Убеден съм в неговото впечатление, че съгласието ви да участвате в планираното покушение се дължи единствено на добросърдечие и желание да помогнете на стар приятел.
— Смяташ, че не му е казала за тефтерчето?
— Убеден съм, сър. Разбрах го по поведението на младата дама.
— Не забелязах нищо ново в поведението й.
— Когато се канехте да споменете тефтерчето, в нея се прокрадна смущение, сър. Боеше се, че господин Пинкър може да прояви любопитство по въпроса и като научи фактите, да я накара да ви го върне.
— Проклятие, Джийвс, май си прав.
Замислих се над последната сцена. Да, беше напълно прав. Стифи е от момичетата, които притежават в равна степен ината на магаре и подсвиркващото безгрижие на риба върху леден блок, но несъмнено подскочи като ритната, когато се канех да обясня на Смрадльо причините за наличието ми в спалните й покои. Припомних си доста трескавия начин, по който го избута навън. Приличаше на ситен кръчмар, изхвърлящ охранен клиент.
— Браво, Джийвс! — възкликнах аз, впечатлен. Откъм балкона се дочу сподавен трясък. След няколко секунди Стифи се върна.
— Харолд падна от стълбата — обясни тя. — Е, Бърти, разбра ли програмата? Довечера е моментът.
Извадих цигара и я запалих.
— Почакай малко — рекох. — Не бързай толкоз. Един момент, млада ми Стифи.
Кротката властност в тона ми май я сепна. Премигна веднъж-дваж и ме погледна неразбиращо, а аз дръпнах яко от цигарата и елегантно пуснах дим през ноздрите.