— Тефтерчето? Още ли го искаш?
— Да, и то веднага.
— Ще ти го дам, след като разговаряш с чичо Уоткин.
— О?
— Да. Не че не ти вярвам, Бърти, миличък, но ще съм по-спокойна, ако не знаеш къде е. Хайде, изприпкай да го хванеш за рогата и тогава ще говорим.
Намръщих се.
— Ще изприпкам, но няма да го ловя за рогата. Опазил ме Господ!
Тя се вцепени.
— Но, Бърти, това звучи, като че ли въобще не възнамеряваш да предприемаш нищо.
— Защото искам да звучи така.
— Няма да ме подведеш, нали?
— Ще те подведа, и още как.
— Не ти ли харесва планът?
— Никак. Преди малко Джийвс спомена, че се радва да е от полза. Но в случая не виждам и минимална полза за себе си. Смятам идеята, която изложи, за връх на човешкото недомислие и се учудвам, че се е зародила точно в неговата глава. Стифи, тефтерчето, ако обичаш, и то по-чевръсто.
Настъпи продължителна пауза.
— И аз се питах — проговори най-сетне тя — дали няма да застанеш на тази позиция.
— Е, сега знаеш отговора. Заставам. Тефтерчето, ако обичаш.
— Никакво тефтерче.
— Много добре. Тогава отивам при Смрадльо и му изпявам всичко.
— Прекрасно. Тръгвай. Но преди да си излязъл от имението, аз вече ще съм се качила в библиотеката и ще съм споделила всичко с чичо Уоткин.
Вирна брадичка като момиче, което смята, че е нанесло съкрушителен удар, и като анализирах думите й, разбрах, че е точно това е сторила. Бях пропуснал изцяло тази възможност. Млъкнах. Най-доброто, което можах да процедя като принос към разговора, беше „Хм!“. Няма защо да крия — Бъртрам беше поставен натясно.
— Това е положението. Какво ще кажеш?
Винаги е неприятно, след като си владял положението, да смениш позицията си и да го удариш на унизителни молби, но нямаше как. Гласът ми, твърдо кънтящ дотогава, се разсипа в мазни трели.
— Стига, Стифи! Не можеш да постъпиш така!
— Мога и ще го направя, ако не отидеш да размекнеш чичо Уоткин.
— Но как да го размекна? Стифи, не можеш да ме подложиш на подобно изпитание.
— Мога. Какво толкова? Няма да те изяде. Поразмислих.
— Така е. Но това е единственото, на което евентуално мога да разчитам.
— Няма да е по-лошо от посещение при зъболекар.
— Кажи го по-лошо от шест посещения при шест зъболекари.
— Помисли само как ще ти олекне, когато всичко свърши.
— Слаба утеха.
Взрях се отблизо в нея с надеждата да зърна признаци на човечност. Нито искра. Беше твърда като ресторантска пържола. Киплинг беше прав. По-непоклатима от планината. Отправих последен призив.
— Няма ли да отстъпиш?
— Нито крачка.
— Въпреки че те храних и поих в апартамента си, без да жаля сили и средства?
— Да.
Свих рамене, както би направил римски гладиатор (едно от ония момчета, дето мятат по хората вързани на възли чаршафи) при сигнал за повикване на арената.
— Много добре тогава — отсякох. Стифи засия майчински.
— На това му се вика висок дух. Храбър малък мъж.
В не толкова напрегнат момент бих възразил срещу „малък“, но в онзи тежък час не ми беше до това.
— Къде е мерзкият ти чичо?
— Вероятно в библиотеката.
— Много добре. Отивам при него.
Не знам дали като деца сте чували историята за човека, чието куче сдъвкало безценния ръкопис на книгата, която пишел. Ако се сещате, ударът бил толкова тежък, че той погледнал измъчено кучето и рекъл: „О, Даймънд, Даймънд, как малко съзнаваш какво вършиш.“ Слушал съм я в детската стая и още я помня. А я споменавам, защото точно по този начин погледнах Джийвс, докато напусках стаята. Не изговорих фразата, но ми се стори, че той я прочете в мислите ми.
Бих предпочел Стифи да не бе изкрещяла: „Ура!“ в момента, в който прекрачвах прага. При дадените обстоятелства ми се стори лекомислена проява на извънредно лош вкус.
9
Всички, които познават отблизо Бъртрам Устър, основателно твърдят, че природата му се отличава с подчертана жилавост и устойчивост, които по правило му дават възможност да се възкачи по стъпалата на собствената си гробница дори при най-неблагоприятни обстоятелства. Рядко ми се случва да не вървя с високо вдигната глава и блеснали очи. Но докато пъплех към библиотеката в изпълнение на смразяващата кръвта задача, без бой си признавам, че бях смазан от живота. Краката ми бяха като налети с олово, дето има една приказка.
Стифи беше сравнила акцията с посещение при зъболекар, но към края на пътя се чувствах по-скоро като в дните на ученическата си младост, когато бивах привикван в кабинета на директора за кратка схватка на четири очи. Може би ще си припомните разказа ми как се промъкнах през нощта в бърлогата на преподобния Обри Ъпджон в търсене на сладкиши и неочаквано се озовах в интимна близост със стареца. Аз в раирана немачкаема пижама, той с костюм от туид и гаден поглед. Та тогава, преди да се разделим, си определихме среща на същото място за четири и половина следобед на следващия ден. В настоящия момент чувствата ми изцяло се покриваха с онези от отдавна отминалия следобед. Почуках на вратата и дочух получовешки глас, който изръмжа да вляза.